Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
През деня спътниците си разказват известните на всички весели и поучителни истории, за да разнообразят дългия път. А нощем, когато отседнат в някой хан, разказите продължават но тогава всеки обещава да разкаже по някоя тайнствена история за тъмни дела, обвити с мрака на годините.
Започва разказът на Рицаря.
Властите в Оксфорд са озадачени от поредица жестоки убийства, които слуховете свързват с древен култ, съществувал по тези земи преди векове. Лично кралят изпраща своя приближен сър Годфри Ийвсдън и писаря Александър Макбейн да разследват убийствената тайна. Една сляпа заклинателка им помага срещу незнайния враг.
Рицарят и младият му спътник трябва да се преборят не само със сенките на древното зло, но и със съперничеството, което красотата на една жена разгаря в сърцата им.
— И какво още?
Отец Андрю се обърна към майка Констанс.
— Може ли да го доведат?
Майка Констанс кимна и разклати малкото звънче на бюрото си. Една послушница се появи и й беше наредено да доведе „детето“. Малко по-късно едно момче с лице бледо като тебешир и очи, които приличаха на тъмни езера от страх, влезе в стаята. Беше се вкопчило здраво в ръката на послушницата и шумно смучеше палеца на свободната си ръка. То огледа с опулени очи събраните в хората стая и се скри зад гърба на придружителката си. Отец Андрю се приведе и разтвори ръце.
— Ела, Робърт — каза той нежно. — Ела при мен. Ела тук, Робърт.
Момчето изтича напред, свещеникът се изправи и обгърна покровителствено раменете му.
— Това е Робърт Котърил — обяви той. — Когато баща му, майка му и сестра му умрели, той си играел самичък. Криел се в тайната си стая. Съседите го открили, едва когато го чули да плаче.
Сър Годфри се приближи до момчето и клекна пред него. Той откопча ножницата с меча си и без да обръща внимание на смущението на околните, я пъхна в покорните ръце на момчето.
— Дошли сме да ти помогнем, Робърт — каза той меко. — Ще останеш ли тук да ми пазиш меча?
Момчето кимна тържествено.
— Ако го направиш — продължи рицарят, — ще ти дам сладкиш и ще ти намерим нов дом. А докато държиш този меч, никой не може да те нарани, защото той е свещен. Лицето на момчето се разтвори в усмивка, палецът излезе от устата му и то леко докосна рицаря по бузата. Сър Годфри погледна към майка Констанс.
— Момчето е преживяло силен шок — прошепна той. — Виждал съм това състояние у деца в градовете, които превземахме. Те заспиват и никога не се пробуждат или се разболяват тежко. Трябва да му дадете топло вино и да го оставите да се наспи. Никога не трябва да остава сам. Ако тези стригои, тези нощни хищници, разберат, че има оцелял… — Гласът му заглъхна. Разроши косата на момчето и погледна предупредително игуменката.
— Ще го оставим в лечебницата — обяви майка Констанс, като кимна към послушницата — под грижите на нашата лечителка. Накарай я да му даде нещо за сън.
— Каза ли ви нещо? — попита Александър.
— Не — отвърна отец Андрю. — Доведох го направо тук, заедно със съседите, които го намериха. Оставиха ни пред вратите.
Момчето излезе, подтичвайки, с послушницата, стиснало ножницата с големия меч на сър Годфри в малката си ръчичка. Рицарят се усмихна кисело на шерифа.
— Мога ли да заема твоя, сър Осуалд? Шерифът разкопча ножницата си и му я подаде.
— Правилно постъпи — обяви заклинателката от столчето, на което седеше близо до огъня и грееше ръцете си. — Момчето ще се наспи, после ще проговори, макар да се съмнявам, че е чуло или видяло много. Шериф Бийчъм, трябва да вземете предпазни мерки.
— Вече го направих — рязко отсече Бийчъм. — Всеки свободен войник в момента обикаля улиците. Градският съвет има своите пристави и чиновници, а проктор Ормистън гарантира пълната подкрепа на университета.
— Моята работа тук свърши — каза отец Андрю. — Господа, извинете ме, но трябва да се върна в енорията си. — Той се поклони леко на игуменката и излезе от стаята.
Прокторът се опита да го последва, но Александър внимателно го задържа.
— Имаме още въпроси — настоя той. — Не ти ли се видя странно, че последният от студентите, които изчезнаха, брабантецът, е поискал разрешение от теб, проктор Ормистън, да учи в библиотеката на черквата „Дева Мария“?
Ормистън сви рамене и разпери ръце.
— Тези разрешителни са обичайно нещо — отсече той. — Много студенти молят за тях. Какво намекваш, мастър Макбейн?
Александър се усмихна.
— Нищо, сър. Просто отбелязвам едно съвпадение, което може да те заинтересува.
— Интересуват ме много неща — отвърна Ормистън, — но в момента имам доста друга работа.
Поклонниците наблюдаваха с очакване Рицаря, който млъкна, за да напълни чашата си. Когато виното стигна до ръба й, той я взе и отправи мълчалив тост към късо подстригания Йомен, който седеше до него. За пръв път поклонниците видяха каменното лице на войника да се разчупва от лека усмивка. Изненадата им се усили, когато Йоменът вдигна ръка и избърса сълзите, които пълнеха очите му.
— Какво става тук? — прошепна Франклинът на Правника.
— Един Бог знае.
— Сър рицарю — обади се Правникът, — ще продължиш ли с историята си?
Рицарят кимна. Йоменът внезапно се изправи, заобиколи масата, прошепна нещо на рицаря и тихо излезе от залата. Правникът се обърна и погледна през прозореца — на светлината на примигващата лампа той видя Йомена да стои на двора с лице, повдигнато към звездното небе. Рицарят прошепна нещо на Оръженосеца, който последва Йомена. После баща му продължи разказа си.