Спиращият войната

Бяха в дневната на Лемекс. Като повечето места в Халандрен, стаята преливаше от цветове. Стените бяха направени от тънки ивици подобно на тръстика дърво, замацано с жълти и зелени петна. Вивена не можеше да не забележи, че сега вижда всеки цвят много по-ярко. Имаше странно точен усет за цвят — можеше да раздели багрите и оттенъците му, да разбира инстинктивно доколко близо е всеки цвят до идеалния. Очите й сякаш се бяха настроили до съвършенство.

Беше много, много трудно да не види красотата в цветовете.

Дент се беше подпрял на отсрещната стена. Тонк Фах се беше изтегнал на един диван и току се прозяваше. Пъстрата му птица беше кацнала на крака му. Парлин беше излязъл навън да пази.

— Кое, принцесо? — попита Дент.

— Дъхът — каза Вивена. Седеше на кухненско столче вместо на някой от твърде пищните фотьойли или дивани. — Ще излезем навън, ще намерим нещастни хора, които са били насилени от вашата култура и Дъхът им е бил отнет, и ще дам на всеки по един Дъх.

Дент хвърли поглед към Тонк Фах, а той само се прозя.

— Принцесо — пак заговори Дент, — не можете да отдавате Дъх един по един. Трябва да отдадете всичко наведнъж.

— Включително собствения си Дъх — добави Тонк Фах.

Дент кимна и каза:

— Това би ви оставило Бездушна.

Стомахът й се обърна, като чу това. Мисълта, че не само щеше да изгуби новата красота и цвят, но и собствения си Дъх, душата си… е, това почти стигаше, та косата й да побелее.

— Тогава значи това не е решение.

В стаята се възцари тишина.

— Би могла да Пробуди нещо — подхвърли Тонк Фах, размърда крак и птицата изграчи. — Да натика Дъха в гащи или нещо такова.

— Правилно — каза Дент.

— Какво… какво означава това? — попита Вивена.

— Съживявате нещо, принцесо — обясни Дент. — Неодушевен предмет. Това ще измъкне част от Дъха ви и предметът ще стане един вид жив. Повечето Пробуждащи го правят само временно, но не виждам защо да не можете да оставите Дъха там.

Пробуждане. Взимане на душите на хора и създаване на неживи чудовища с тях. Вивена имаше чувството, че за Аустре това е дори по-голям грях от простото носене на Дъха. Въздъхна и поклати глава. Проблемът с Дъха беше, в известен смисъл, просто отвличане — боеше се, че се спира на него просто за да не мисли за липсата на Лемекс. Какво щеше да прави без него?

Дент седна на стола до нея и вдигна крака на масичката. Поддържаше се по-спретнато от Тонк Фах: тъмната му коса бе прибрана на опашка и беше гладко избръснат.

— Мразя да съм наемник — заговори той. — Знаете ли защо?

Тя повдигна вежда.

— Работата е несигурна — продължи Дент. — Нещата, които правим, обикновено са опасни и непредсказуеми. Работодателите ни имат лошия навик да умират.

— При това обикновено не от простуда — добави Тонк Фах. — Предпочитаният метод обикновено е с мечове.

— Например сегашното ни положение. Нямаме вече работодател. Това ни обърква.

Вивена замръзна. „Значи ли това, че договорът им е приключил? Знаят, че съм принцеса на Идрис. Какво ще направят с тази информация? Затова ли се задържаха снощи, вместо да си тръгнат? Канят ли се да ме изнудват?“