Спиращият войната

— Не всеки се връща от мъртвите, ваша милост. Нито имат силата да изцелят болния и определено нямат вашата способност да провиждате бъдещето.

„Тези аргументи са добри“, помисли Лайтсонг, докато подхождаха към арената.

Огромното кръгло съоръжение се намираше в дъното на Двора на боговете, извън кръга дворци около вътрешния двор. Свитата на Лайтсонг продължи навътре — все още с червеното платнище над него — и навлязоха в покрития с пясък двор. После продължиха по рампа нагоре към зоната за седене.

Арената имаше четири реда седалки за обикновени хора — каменни скамейки за гражданите на Т’Телир, които бяха облагодетелствани, извадили късмет или достатъчно богати, за да се уредят да присъстват на събранието. Най-горните редове бяха запазени за Завърналите се. Тук — достатъчно близо, за да се чува какво се говори на арената, но и достатъчно далече, та боговете да останат величествени — бяха ложите. Каменни и пищно изваяни, те бяха достатъчно големи, за да поберат антуража на един бог.

Лайтсонг видя, че няколко от колегите му вече са пристигнали. Изпъкваха с цветните платнища, изпънати над ложите им. Благославящия с живот беше тук, както и Звезда на милостта. Минаха покрай празната ложа, пазена обикновено за Лайтсонг, заобиколиха по кръга и се приближиха към ложа, увенчана със зелен павилион. Блашуивър се беше изтегнала вътре. Роклята й в зелено и сребристо беше пищна и разголваща, както винаги. Въпреки богатата обшивка и везмо не беше нищо повече от ивица плат с дупка в средата за главата и няколко връзки. Това я оставяше напълно отворена от двете страни от рамото до прасеца и бедрата на Блашуивър се извиваха сластно от двете страни. Като го видя, тя се надигна с усмивка.

Лайтсонг вдиша дълбоко. Блашуивър винаги се държеше мило и определено имаше високо мнение за него, но винаги, когато беше с нея, той имаше чувството, че трябва да е нащрек. Жена като нея можеше да изгълта всеки мъж на една хапка.

Изгълтан и никога повече изплют.

— Лайтсонг, скъпи — каза тя и се усмихна още по-широко, докато слугите му се разшетаха да нагласят стола му, стъпенката за краката и масичката за закуски.

— Блашуивър — отвърна той. — Върховният ми жрец казва, че ти си виновна за това ужасно време.

Блашуивър повдигна вежда, а отстрани, застанал с другите жреци, Ларимар се изчерви.

— Обичам дъжда — каза тя накрая и отново се изтегна на дивана си. — Различно е. Обичам неща, които са различни.

— Значи ще си дълбоко отегчена от мен, скъпа — каза Лайтсонг, седна и взе шепа гроздови зърна — вече обелени — от купата на масичката си.

— Отегчена?

— Държа най-вече на посредствеността, а посредствеността едва ли е различна. Всъщност би трябвало да кажа, че е силно на мода в двора напоследък.

— Не бива да говориш такива неща — каза Блашуивър. — Хората може да започнат да ти вярват.

— Грешиш. Точно затова ги казвам. Мисля, че след като не мога да правя божествени чудеса като контрол над времето, бих могъл поне да се задоволя с по-малкото чудо да бъда този, който казва истината.