Златният град
- Автор: Хоукс Джон Твелв
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Златният град». Краткое содержание книги:
Макар вратата на клетката да нямаше ключ, Холис се предаде на умората и заспа. Когато отвори очи, беше десет сутринта, но изкуствената среда на заведението не се беше променила. Основното помещение си оставаше все така прохладно и тихо, клиентите тънеха в постоянния полумрак.
В тюркоазеното море на скрийнсейвъра се стрелкаха акули. Телевизорът беше все още включен, но звукът се чуваше само със слушалки. Холис гледаше как наперена млада жена представя новините. По северното крайбрежие на Хоншу вали сняг. В Близкия изток имало бомбен атентат, в някаква африканска страна станал преврат. Американският президент и японският премиер се ръкуваха. Приличаха на анимирани кукли от увеселителен парк.
Картината се смени и Холис видя черно-бели фотографии на самия себе си, докато тичаше по коридора на третия етаж на хотела. Новините продължиха с кадри на линейки, отнасящи труповете, репортерите и операторите стояха зад полицейска преграда. Тройно убийство като това бе нещо необичайно в Япония и беше привлякло вниманието на медиите. На екрана се появи размазана снимка на лицето му, а под него замига телефонен номер.
Холис се изправи и надникна над клетката. Девойката с пиърсинга, която го беше посрещнала, беше изчезнала и на нейно място имаше млад японец с изрусена коса. Холис си сложи тъмните очила, затъкна пистолета в колана, излезе и тръгна към метрото. Имаше чувството, че всички наблюдателни камери в града го снимат как върви по тротоара.
Котани беше казал, че някогашният му ученик Хоши Хирано ще танцува в Йойоги-Коен, огромния обществен парк в Източно Токио, така че Холис взе метрото до станция Хараджуку, слезе и тръгна по моста за пешеходци. Ставаше все по-студено и от сивото небе започнаха да се спускат снежинки.
Недалеч от входа на парка видя някои от зоку — племената, които се събираха тук всеки неделен следобед.
Имаше група тийнейджърки, облечени в черно, с боядисани в бяло лица и със струйка изкуствена кръв, стичаща се от ъгълчето на устните им. Снежинките се въртяха над тях и се задържаха по пригладените им коси. Това зоку се събираше край края на моста и не обръщаше внимание на момичетата с червени сатенени поли с фустанели, бели три четвърти чорапи и бели дантелени шапчици, закрепени с фиби за косите им.
Холис влезе в парка, като се оглеждаше за рокендрол група. На всеки няколкостотин метра попадаше на поредното племе, събиращо се на уреченото място. Имаше зоку младежи със скейтбордове и друга група с акробатични велосипеди. Едно зоку се състоеше от тийнейджъри, които бяха боядисали устата и очите си с въглен и се правеха на скитащи зомбита.
От южния край на парка се чуваше силна музика. От огромните тонколони, монтирани на покрива на черен ван, звучеше марш. Колата бе охранявана от група националисти с тъмнозелени паравоенни униформи. Свирепите младежи бяха заели стойка „свободно“ с ръце зад гърба. Гледаха как лидерът им — мъж с бръсната глава — крещи обиди и размахва юмрук към осем мъже, танцуващи под звуците на „Денонощен рок“.
Танцьорите бяха облечени като Елвис от 50-те — рокаджийския Елвис, Елвис на бунта и мечтите — мотоциклетистки кубинки, тесни черни джинси и кожени якета със сребърни нитове и вериги. Но най-сложната част от костюма им беше прическата — косата бе намазана с гел и пригладена назад в помпадур. Водачът на групата бе висок само метър и половина, но кубинките, косата и подплънките на якето го правеха да изглежда по-едър.
От вана на националистите загърмя военен хор, а Елвисите отвърнаха със „Сини велурени обувки“. Сякаш нищо от външния свят не можеше да разтревожи версията за страхотно прекарване от 50-те. Накрая националистите се отказаха и си заминаха с черния ван. Елвисите завършиха триумфално с още едно парче и явно приключиха. Холис се приближи до най-възрастния и го попита дали познава човек на име Хоши. Човекът посочи водача им — дребосъка с подплатеното яке, който тъкмо беше прибрал дисковете си в спортен сак.
Холис забърза след него.
— Извинете, господине. Вие ли сте Хоши Хирано?
Дребният мъж спря и отметна перчема си.
— Навремето ме наричаха така, но смених името си на Били Хирано. Повече отива на стила ми. Не мислите ли?
— Аз съм приятел на Акихидо Котани.
— Да. Моят сенсей. — Били тъжно поклати глава. Знаете ли, че е убит снощи в някакъв любовен хотел в Шибуя? Видях по телевизията…