Изкуството на заблудата

Тина Облиц носеше сив костюм, блещукаща сребриста блуза, колие от редки перли, сребърен часовник „Турние“ и черни лачени обувки. Тесните й тъмни очи не се откъсваха от Матюс. Вляво от телефона на бюрото лежеше малък симпатичен 9-милиметров полуавтоматичен пистолет в черен кожен кобур, проектиран да бъде носен под мишница. Кобурът беше изтъркан и с петна от пот, които показваха, че е бил носен с години. Върху черното лакирано бюро бяха оставени и задължителните лаптоп, мобилен телефон и джобен калкулатор.

— Нищо особено — каза жената, щом забеляза, че Ламоя разглеждаше пистолета. — Не искам никакви изненади. Ако желаете да го видите, разрешителното е в чантата ми.

— Глок?

— Глок седемнайсет — отговори тя.

Той бе чувал за модела, но никога не бе виждал такъв.

— Тежък ли е?

— Лек като перце. Полимерна ръкохватка. Магазин за десет патрона. Преди е бил за седемнайсет, но, разбира се, е бил по-тежък.

— Това не е скорошна придобивка към гардероба ви — заяви сержантът.

— Дали не съм се паникьосала, когато се е появил този воайор, и не съм изтичала да си купя оръжие? Не е така, детектив. Аз вярвам в правото на жената да се защитава сама. За седем години не съм стреляла нито веднъж, но пистолетът ми е послужил на няколко пъти. Никога не се разделям с него.

— Късметлия — вметна Ламоя.

— Посещавам стрелбището веднъж седмично. Знаете какво имам предвид.

— Сержант, не детектив. А това е лейтенант Матюс — поправи я той.

— Грешката е моя.

— Не, грешката ви е, че сте се опитали да оттеглите оплакването си за натрапника, което сте подали. Защо го направихте?

— Искате ли да седнете? — попита ги Облиц.

— Искам отговор — отговори сержантът. После се обърна към Матюс. — Ти искаш ли да седнеш?

Психоложката поклати отрицателно глава.

Той погледна пак към гостенката на хотела.

— Не, ще останем прави.

Тина Облиц приседна на малкия диван, извади цигара от луксозна табакера, която лежеше върху стъклената маса, запали я и вдиша жадно дима като наркоман, който не е вземал дозата си от години. Дробовете й го абсорбираха. Когато издиша, не излезе почти никакъв дим. На лицето й се изписа израз на задоволство, сякаш беше алкохоличка, гаврътнала току-що пълна чаша.

Тя каза:

— С другия детектив… вече обсъдихме това.

— Оплакването ви все още се пази в архива, госпожо Облиц, и като се има предвид, че работим по случай, който се нуждае от напредък, ще оценим високо вашето съдействие — каза Ламоя. — Обясних ви го по телефона. Мисля, че знаете, че сме тук именно заради това.