Изкуството на заблудата
- Автор: Пирсон Ридли
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954–26–018–83
- Переводчик: Иван Атанасов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изкуството на заблудата». Краткое содержание книги:
Психоложката искаше да уведоми сержанта незабавно, защото в момента той работеше по подобен случай. Дежурството му беше приключило и Ламоя трябваше вече да си е у дома.
Тя крачеше припряно през помещенията, като дърпаше щорите и проверяваше по два пъти ключалките, чувствайки се едновременно изложена на показ и уязвима. Свали непромокаемото си яке, но се загърна плътно с един халат, наля си нова чаша вино и седна до телефона, като се взираше в него. Какво да прави? Чифт следи, вероятно от ботуши? Беше ли това изобщо някаква улика? Два шума, дошли отвън? Положението на Матюс в управлението бе деликатно, тъй като тя работеше отчасти като професионален психолог, отчасти като ченге. Тази нейна двойственост — истински лейтенант, завършил академията, който същевременно бе дипломиран доктор по психология, караше повечето от служителите да гледат на нея като на психолог, а не като на ченге. Като на външен човек. Вдигането на тревога заради чифт следи от ботуши щеше да я направи да изглежда в очите на другите полицаи меко казано „зелена“.
Дафни взе телефона и набра номера на Ламоя. Когато гласът на сержанта прозвуча по телефонния му секретар, тя едва не заговори.
— Вие го казахте, не аз. Така че съобщението си оставете и не се тревожете… Ще се свържа с вас.
Бийп.
Матюс произнесе името му, размисли и прекъсна връзката.
Минута по-късно телефонът й иззвъня. На дисплея му се изписа: „Няма запаметен такъв телефонен номер.“ Тя се поколеба с ръка на слушалката и разбра, че се страхуваше да отговори на обаждането. Тогава мозъкът й заработи — тя нямаше да позволи на никой да й причинява това.
Вдигна слушалката.
— Търсила си ме? — Ламоя. Равнодушен, хладнокръвен и спокоен.
— Попаднах на секретаря ти — отвърна психоложката.
— Видях. Името и номерът ти се бяха изписали на дисплея. Би трябвало да си блокираш номера, знаеш ли?
Дафни си отбеляза това на един лист.
— Добре.
— Какво има?
Тя се поколеба, не искаше да прозвучи като ученичка на фона на спокойния му тон.
Той каза:
— Не искам да бъда груб, но знам, че номерът ми не е запаметен в телефона ти и не си го набрала случайно. Наближава един часът. Късните новини ще започнат след броени минути. Независимо дали идват почивни дни или не, аз си те представям като човек, който си ляга рано и става рано, има здрав сън и така нататък, не че това ти е необходимо, затова започвам да си мисля, че може би ти ме проверяваш, за да се увериш, че не съм се поддал на голямото изкушение, и искам да знаеш…
— Не бих постъпила така, Джон — прекъсна го психоложката. — Никога. И ти го знаеш. Това, което направихме — Лу и аз, — го направихме от… приятелски чувства. То започна и свърши в кухнята ти през онази нощ. Аз не съм от отдел „Наркотици“. Не си мисли такива неща.
— А какво трябва да си мисля? Помогни ми, докторе. Защо си се обаждала, ако не да ме провериш?
Матюс заекна и каза:
— Да… да… проверя какъв е резултатът от лабораторните изследвания на кръвта и космите от колата на Нийл.
— В дванайсет и половина?
— В дванайсет и половина, да.
Той се поколеба, изпълнен със скептицизъм.
— Окей.
— Какво ни е известно? — попита тя.
— Все още нищо — отговори Ламоя, очевидно заинтригуван. — Малко е рано, не мислиш ли?
Матюс не искаше да звучи като ревла. Тя чуваше как детективите непрекъснато се присмиваха на такива жени, независимо дали бяха полицайки, или не. Каза си, че ако действително бе видяла някой навън със собствените си очи, ако можеше да даде описанието му или да осигури нещо, което да си струва да бъде разследвано, тогава щеше да сподели със сержанта какво я тревожеше.
Той попита:
— Да не би случайно да се чувстваш самотна? — отново старият Ламоя.
— Моля? — Ако му кажеше сега, когато разговорът беше стигнал дотук, детективът щеше да реагира или твърде остро, или да избухне в смях. А в момента тя не можеше да понесе нито едно от двете.