Изборът
- Автор: Касс Кира
- Серия: Изборът #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-1139-1
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Изборът». Краткое содержание книги:
Но за Америка Сингер да бъде избрана е кошмар. За нея това означава да се раздели с тайната си любов Аспен, който е роден в каста, по-долна от нейната. Да напусне дома си, за да се включи в яростна надпревара за корона, която не желае. И да заживее в дворец, който е под постоянна атака от бунтовници. Но когато Америка среща принц Максън, тя започва да се съмнява в плановете, коите е правила за себе си. И осъзнава, че животът, за който винаги е мечтала, не може да се сравнява с бъдещето, което никога не си е представяла, че ще има.
Когато обаче двама смелчаци стигнали твърде близо до портата, стражите възпроизвели предупредителни изстрели и размирниците били отбой. Ако следвах логиката на Максън, явно си бяхме имали работа със Северняци.
Стражата ни задържа още малко в трапезарията, докато се изпълни обезопасителният обход на двореца. Когато се увериха в сигурността ни, бяхме разпуснати. Двете с Марли тръгнахме ръка за ръка към стаите си. Колкото и да се бях държала по време на обстрела с тухли, напрежението ме беше изтощило докрай и се радвах, че имаше с кого да го разсея.
- Дал ти е панталони, въпреки че загуби облога? - изненада се приятелката ми. Бързо-бързо бях отворила темата за Максън, нетърпелива да разбера как е протекъл разговорът им.
- Аха. Прояви похвално кавалерство.
- Благородно е подходил към победата си, прави му чест.
- Наистина благородно. Държи се галантно, дори да се отнесеш несправедливо с него. - Да го сриташ в кралските скъпоценности например.
- Какво имаш предвид?
- Нищо. - Не исках да се впускам в подробности по тази тема. - А вие двамцата за какво си говорихте одеве?
- Ами предложи ми да се срещнем тази седмица - изчерви се от скромност тя.
- Марли! Колко хубаво!
- Шшт! - поукроти ентусиазма ми, озъртайки се наоколо, макар че другите момичета вече бяха изкачили стълбището. - Не искам да се самозабравям.
Поумълчахме се за секунда, преди Марли да избухне в емоции.
- Кого заблуждавам? Ще се пръсна от вълнение! Дано не отлага много срещата ни.
- Щом вече те е поканил, едва ли ще се бави. Какво толкова - една държава има да управлява.
Тя се засмя.
- Още не мога да повярвам! Че е красавец, това се виждаше и по телевизията, но знае ли човек как ще се държи? Опасявах се, че ще е... някое префърцунено конте.
- Знам, и аз. Но всъщност е... - Какъв беше всъщност? Мъничко префърцунен, да, но не по онзи отблъскващ начин, който си бях представяла. Безспорно притежаваше царствена осанка и въпреки това беше някак... някак... - Нормален.
Марли обаче не ме гледаше. Беше се изгубила в блянове. Само се надявах представата, която си градеше за принца, да отговаряше на истината. А тя пък от своя страна да се окажеше момичето на мечтите му. Когато стигнахме стаята й, помахах за довиждане и продължих към своята.
Размишленията за Марли и Максън изхвърчаха от главата ми още с отварянето на вратата. Заварих Ан и Мери да клечат край рухналата Луси. Лицето й беше почервеняло от плакане; обичайните й нервни тикове се бяха разразили в мощно тресене.
- Успокой се, Луси, всичко е наред - шепнеше й Ан, милвайки рошавата й коса.
- Свърши се. Няма пострадали. В безопасност си вече, скъпа - мълвеше й Мери, държейки треперещата й ръка.
Бях си глътнала езика от шок. Психическият срив на Луси не беше гледка за моите очи. Заотстъпвах от стаята си, но Луси ме видя, преди да съм се изнизала.
- П -п-простете, лейди, лейди, лейди... - запелтечи горката. Другите вдигнаха тревожни лица към мен.
- Не се притеснявай. Добре ли си? - загрижих се, затваряйки вратата.
Луси се помъчи да навърже изречението си, но устните й не успяваха да оформят думи. Воплите и разтърсващите спазми владееха цялото й тяло.
- Ще се оправи, госпожице - отговори вместо нея Ан. - Обикновено са й нужни няколко часа, но поутихнат ли нещата, идва на себе си. Ако пристъпът не отшуми, ще я заведем в амбулаторното крило. - Ан сниши глас. - Само че Луси едва ли иска да се стига дотам. Сметнат ли те за негодна, заточват те в пералното помещение или в кухнята. А Луси харесва работата си на прислужница.
Позачудих се защо й беше на Ан да шепне. Все пак се бяхме скупчили край Луси и клетото момиче чуваше думите й, независимо от разклатеното си състояние.
- М-м-моля ви, госпожице. Не ис... не искам... не - напъна се тя.
- Спокойно. Никой няма да научи - уверих я. Вдигнах поглед към Ан и Мери. -Помогнете ми да я качим на леглото.
Трите лесно можехме да си разпределим теглото й, но нервните гърчове ни пречеха да хванем здраво ръцете и краката й. Доста усилия ни бяха нужни да я настаним удобно на леглото. Пъхнахме я под завивките и уютът като че ли свърши по-добра работа от думите ни. Спазмите й поутихнаха и Луси впери празен поглед в балдахина над леглото.
Мери седна до краката й и затананика някаква мелодийка, напомняйки ми за песничките, с които приспивах Мей, когато беше болна. Издърпах Ан в далечния ъгъл, така че да не ни чува Луси.