Изборът

- С мъка се съвзех, а Максън наистина го е грижа за мен. Сам знаеш колко те обичам. Но сега съм част от тази игра и всичко ще е било напразно, ако не я довърша.

- Значи, избираш него? - попита окаяно.

- Не избирам никого от вас. Избирам себе си.

Точно тази истина бе залегнала във всичко дотук.

Още не знаех какво исках и нямаше ей-така да посегна към най-лесното или да се оставя на нечия чужда преценка. Нужно ми беше време, за да премисля по кой път да тръгна.

Аспен поразмишлява върху думите ми. Макар и недоволен, накрая се усмихна.

- Нали знаеш, че няма да се предам току-така? - С тона си ми отправяше предизвикателство и усмивката цъфна неканена на лицето ми. Отлично знаех, че Аспен не беше от онези, които лесно признаваха поражението.

- Не си избрал подходящата арена, където да се сражаваш за мен. Решимостта ти е опасна черта зад тези стени.

- Не ме е страх от някакъв си костюмар - отвърна ми с насмешка той.

Врътнах очи, донякъде щастлива, че и аз поне веднъж се озовавах от тази страна на връзката ни. Досега все на мен се беше падала ролята на ревнивеца. Макар и съвестта да ме глождеше леко, сценката ми подейства ободряващо - нека и той поревнува за разнообразие.

- Добре де. Казваш, че не го обичаш... ама поне малко го харесваш, щом си готова да останеш в двореца, нали?

Сведох глава.

- Харесвам го, да - кимнах утвърдително. - По- интересен е, отколкото предполагах.

Той позволи на думите ми да попият в съзнанието му.

- Е, в такъв случай мен пък ме чака по-сериозна борба, отколкото предполагах - каза и се отправи към коридора.