Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
В една тъмна нощ обаче вместо призрака при мен дойде Нахара. Беше в същия час, в който баща ми ме бе вдигнал, когато напуснахме Йерусалим, но тя не ми изкрещя, както бе направил той. Припълзя до сламеника ми и постави длан на устата ми, за да не извикам и да не събудя баща си. За миг си помислих, че отново съм в пустинята и Бен Симон иска мълчанието ми. Не се противих. Но ръката бе прекалено малка, прекалено нежна. Отворих очи и видях Нахара, която ми направи знак да побързам. Пресегнах се към туниката си и я последвах отвън, за да не стреснем баща ми с шепота ни. По улиците на крепостта нощем минаваха стражи, но ние открихме тъмен ъгъл и се спотаихме там.
— Майка ми ме изпрати да те повикам — каза Нахара. Беше разумна и спокойна по характер, но сега явно очакваше да я последвам и да направя каквото ми бе наредено. — Има нужда от помощта ти.
— Нека сестра ти й помогне — сопнах се аз, жадувайки да се върна в стаята си. Тази нощ имаше толкова много звезди в тъмното небе, че ги виждах ясно как падат една след друга, когато вдигнах очи. Изглеждаха тъй близко, като Соленото море, макар да бяха на огромно разстояние от нас.
— Сестра ми няма силите, които са нужни за това, което ще правим — отвърна Нахара сериозно, сякаш тя бе по-голямата от двете. За разлика от Азиза нейните очи бяха тъмни, но изпъстрени с жълти точици, почти винаги леко присвити, което подсказваше на хората, че в това малко момиче се крие нещо повече, отколкото се виждаше на пръв поглед. — Азиза никога не идва на раждания. Тя не може да понася кръв.
— Как е възможно? Чувала съм, че сестра ти може да прави неща, непосилни за смъртните жени — реших да я проверя аз. — Може би брат ми ще знае нещо повече за това?
Нахара се усмихна. И двете имахме повече житейски опит, отколкото предполагаше крехката ни възраст.
— Съмнявам се. Какво може да знае един воин за женските работи?
— Имам нужда от сън — възпротивих се отново аз, но Нахара ме дръпна за ръкава.
— Майка ми каза, че трябва да дойдеш. Каза, че ще помогне на лъвицата в замяна на това, което ще направиш тази нощ.
Щом осмислих думите й, се разбудих напълно. Дали посланието бе прикрито обещание или заплаха? В стаята ми не ме чакаше никой, освен един призрак, свит на кълбо и хлипащ от мъка. В къщата имаше само един стар убиец, който ме гълчеше, когато му сипвах кашата. Нахара ми каза, че търсим черно куче, и така събуди любопитството ми, затова реших да я придружа. Носеше стомна в ръка и ми подаде навито въже. В крепостта имаше много черни кучета; веднага открих едно и го хванах. Беше съвсем лесно. Но когато подадох въжето на Нахара, тя се разсмя, закривайки устата си с длан, за да не ни чуе някой.
— Какво, не е ли подходящо? — попитах с раздразнение. Бях завързала здраво въжето за врата му, но Нахара се наведе и освободи създанието от примката. Беше й забавно, защото бях решила, че задачата ни ще е толкова лесна.
— Ето това — посочи тя едно женско куче на известно разстояние от нас, което ръмжеше свирепо. — Ще се справиш ли?
— Това е черно куче, не лъв — отбелязах аз.
Улових кучката така, както хващах дивите птици в пустинята. Седнах на земята до нея, като се престорих, че не забелязвам оголените й зъби. Останах мълчалива, неподвижна, защото това бе дарбата ми, в това бях най-добра. След известно време плъзнах внимателно примката около врата й. Кучката ме погледна. След това вече бе моя, както ставаше и с птиците, както стана и с мен, когато бях погледнала Бен Симон — след този миг му принадлежах.
Нахара дойде при мен тичешком и ме поздрави; тъмната й коса се размяташе свободно на гърба й. Но задачата ни още не бе приключила.
— Сега трябва да вземем съставката, която ни е нужна — обясни ми тя. — Кучето може да те ухапе, докато го правиш.
И тогава разбрах. Цицките на кучката висяха — скоро бе родила кученца. Нужно ни беше млякото й.
— Защо не го направиш ти? — попитах аз. — Ти си дребна и чевръста. Ще я държа здраво, за да не те ухапе. Просто си представи, че е коза, която доиш, но наистина трябва да си по-бърза.
Нахара поклати глава.
— Още не съм станала жена. Трябва да си ти.
Стегнах въжето около врата на кучката и го дръпнах, за да я накарам да ме погледне. Мислено й заповядах да не мърда. Напътствах я с докосване и с мълчаливото си присъствие и тя се подчини. Тялото й бе топло, когато се притисна до мен; със сигурност моят допир бе по-нежен от острите зъбки на гладните й кутрета. След като приключих с изцеждането на млякото й, я освободих и последвах Нахара, която ме поведе по пътя, минаващ покрай най-старата част на стената. Хората казваха, че камъните тук са от същия варовик, който Ирод е използвал за строежа на Храма в Йерусалим, и неговият знак все още можеше да се види издълбан по ръба на всеки от тях. Запитах се дали е бил уверен, че камъните с неговия знак ще издържат вечно и дали Адонай ги бе срутил само за да покаже, че човек е просто човек, пък бил той и цар.