Пазителката на гълъбиците

— Как е възможно? Чувала съм, че сестра ти може да прави неща, непосилни за смъртните жени — реших да я проверя аз. — Може би брат ми ще знае нещо повече за това?

Нахара се усмихна. И двете имахме повече житейски опит, отколкото предполагаше крехката ни възраст.

— Съмнявам се. Какво може да знае един воин за женските работи?

— Имам нужда от сън — възпротивих се отново аз, но Нахара ме дръпна за ръкава.

— Майка ми каза, че трябва да дойдеш. Каза, че ще помогне на лъвицата в замяна на това, което ще направиш тази нощ.

Щом осмислих думите й, се разбудих напълно. Дали посланието бе прикрито обещание или заплаха? В стаята ми не ме чакаше никой, освен един призрак, свит на кълбо и хлипащ от мъка. В къщата имаше само един стар убиец, който ме гълчеше, когато му сипвах кашата. Нахара ми каза, че търсим черно куче, и така събуди любопитството ми, затова реших да я придружа. Носеше стомна в ръка и ми подаде навито въже. В крепостта имаше много черни кучета; веднага открих едно и го хванах. Беше съвсем лесно. Но когато подадох въжето на Нахара, тя се разсмя, закривайки устата си с длан, за да не ни чуе някой.

— Какво, не е ли подходящо? — попитах с раздразнение. Бях завързала здраво въжето за врата му, но Нахара се наведе и освободи създанието от примката. Беше й забавно, защото бях решила, че задачата ни ще е толкова лесна.

— Ето това — посочи тя едно женско куче на известно разстояние от нас, което ръмжеше свирепо. — Ще се справиш ли?

— Това е черно куче, не лъв — отбелязах аз.

Улових кучката така, както хващах дивите птици в пустинята. Седнах на земята до нея, като се престорих, че не забелязвам оголените й зъби. Останах мълчалива, неподвижна, защото това бе дарбата ми, в това бях най-добра. След известно време плъзнах внимателно примката около врата й. Кучката ме погледна. След това вече бе моя, както ставаше и с птиците, както стана и с мен, когато бях погледнала Бен Симон — след този миг му принадлежах.

Нахара дойде при мен тичешком и ме поздрави; тъмната й коса се размяташе свободно на гърба й. Но задачата ни още не бе приключила.

— Сега трябва да вземем съставката, която ни е нужна — обясни ми тя. — Кучето може да те ухапе, докато го правиш.

И тогава разбрах. Цицките на кучката висяха — скоро бе родила кученца. Нужно ни беше млякото й.

— Защо не го направиш ти? — попитах аз. — Ти си дребна и чевръста. Ще я държа здраво, за да не те ухапе. Просто си представи, че е коза, която доиш, но наистина трябва да си по-бърза.

Нахара поклати глава.

— Още не съм станала жена. Трябва да си ти.

Стегнах въжето около врата на кучката и го дръпнах, за да я накарам да ме погледне. Мислено й заповядах да не мърда. Напътствах я с докосване и с мълчаливото си присъствие и тя се подчини. Тялото й бе топло, когато се притисна до мен; със сигурност моят допир бе по-нежен от острите зъбки на гладните й кутрета. След като приключих с изцеждането на млякото й, я освободих и последвах Нахара, която ме поведе по пътя, минаващ покрай най-старата част на стената. Хората казваха, че камъните тук са от същия варовик, който Ирод е използвал за строежа на Храма в Йерусалим, и неговият знак все още можеше да се види издълбан по ръба на всеки от тях. Запитах се дали е бил уверен, че камъните с неговия знак ще издържат вечно и дали Адонай ги бе срутил само за да покаже, че човек е просто човек, пък бил той и цар.