Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Ала, реално погледнато, не можех да чета мисли.
Най-баналните мисли бяха скрити за мен, и когато сам изпадах в размисъл, дори и най-силните страсти не ми пречеха. Накратко, до мен достигаха силните чувства и то само когато аз желаех да ги долавям, а имаше души, които дори и в огъня на гнева не ми даваха нищо.
Тези открития ме разтърсиха и почти ме раниха, както и простата красота навсякъде, накъдето погледнех, великолепието на обикновеното. Но аз съвършено добре знаех, че зад нея се крие бездна, в която бих могъл съвсем изведнъж, безпомощно, да пропадна.
В края на краищата, аз не бях едно от тези топли, пулсиращи чудеса на сложността и невинността. Те бяха моите жертви.
Време бе да напусна селото. Тук бях научил достатъчно. Ала преди да си тръгна, аз извърших една последна дръзка постъпка. Не можах да се удържа. Просто бях длъжен да го направя.
С вдигната висока яка на червеното ми наметало аз влязох в хана, намерих си ъгълче далеч от огъня и си поръчах чаша вино. Всички в тясната кръчмичка ме огледаха, но не защото разбраха, че сред тях има свръхестествено създание. Те просто зяпаха богато облечения господин! И аз останах там двайсет минути, като отивах все по-далеч в предизвикателствата си. Никой, дори и мъжът, който ме обслужи, не забеляза нищо! Разбира се, дори не докоснах виното. Само го подуших и разбрах, че няма да понесе на тялото ми. Но важното беше, че можех да подвеждам смъртните! Можех да се движа сред тях!
Излязох от хана тържествуващ. Щом стигнах гората, побягнах. И бягах толкова бързо, че небето и дърветата се размазваха пред погледа ми. Почти летях.
После спрях и заскачах, затанцувах наоколо. Събрах камъни, и ги запокитвах толкова надалеч, че не виждах къде падат. А когато видях един паднал клон, дебел и пълен с мъзга, го вдигнах и го скърших на коляното си, като да беше вейка.
Закрещях, а после отново запях с цяло гърло. Строполих се върху тревата, разтърсен от смях.
А после станах, захвърлих наметалото и меча си и започнах да въртя цигански колела. Въртях цигански колела досущ като акробатите в театъра на Рено. А после направих идеално салто. Повторих го, този път назад, а после напред, а после започнах да въртя двойни салта, тройни салта и скочих право нагоре във въздуха на около петнайсет стъпки над земята, а после паднах на краката си позадъхан и ми се искаше да продължа с номерата.
Но утрото идваше.
Едва доловима промяна във въздуха, в небето, ала аз го знаех толкова добре, сякаш биеха камбаните на Ада. Камбаните на Ада зовяха вампира да се прибере у дома и да заспи съня на смъртта. Ах, разтапящата се прелест на небето, прелестното видение на мъгляви камбанарии. И ми хрумна странна мисъл — че в ада светлината на огньовете ще е толкова ярка, че ще е равна на слънчевата, и това ще е единствената слънчева светлина, която някога ще видя пак.
Но какво съм направил, питах се аз. Не съм искал това, не съм му се отдал. Дори и когато Магнус ми каза, че умирам, аз му се съпротивлявах, ала въпреки това сега чувам камбаните на Ада.
Е, на кого му пука?
Когато стигнах църковния двор, готов да препусна с кобилата към дома, нещо отвлече вниманието ми.
Стоях и държах поводите на кобилата, загледан в малкото гробище, и не можех да разбера какво точно има. После то се появи отново и разбрах. Усетих ясно доловимо присъствие в църковния двор.
Замрях, толкова неподвижно, че чувах грохота на кръвта във вените си.
То, това присъствие, не беше човешко! То нямаше мирис. И откъм него не се носеха човешки мисли. По-скоро ми се струваше прикрито, защитено, и то знаеше, че аз съм тук. Наблюдаваше ме.
Дали си въобразявах?
Стоях, ослушвах се, оглеждах се. От снега се подаваха разпръснати сиви надгробни камъни. А по-надалече се изправяше редица от стари крипти, по-големи, с украса, но също толкова порутени, колкото и надгробните камъни.
Струваше ми се, че присъствието витае някъде около криптите, и щом тръгнах към обкръжаващите ги дървета, го усетих съвсем ясно.
— Кой си ти? — попитах. Чух гласа си — режеше като нож. — Отговори! — провикнах се още по-силно.
Усетих бурно вълнение у него, у това присъствие, и бях сигурен, че то побягна стремглаво.
Втурнах се подире му през църковния двор, усещах как то постепенно отслабва. Ала нищо не видях в пустата гора. И осъзнах, че съм по-силен от него и то се страхуваше от мен!
Я си представете. Да се страхува от мен.