Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
И веднага влязох отново.
— Добре, купете театъра — казах — и му дайте десет хиляди крони, да прави каквото си иска — това беше цяло състояние. А аз дори не знаех защо го направих.
Тази болка ще мине, мислех си, трябва да мине. И аз трябва да овладея мислите си, да разбера, че тези неща не могат да ме засягат.
В края на краищата, къде си прекарвах времето сега? В най-разкошните театри в Париж. Сядах на най-хубавите места да гледам балет и опера, драмите на Молиер и Расин. Мотаех се пред светлините на рампата и зяпах великите актьори и актриси. Имах ушити костюми във всички цветове на дъгата, пръстени със скъпоценни камъни по пръстите, перуки по най-последна мода, обувки с диамантени токи и златни токове.
И имах цяла вечност, за да се опивам с поезията, която слушах, да се опивам с пеенето и замаха на ръцете на танцьорите, да се опивам от пулса на органа в огромната пещера на Парижката Света Богородица, да се опивам от камбаните, които отброяваха часовете за мен, да се опивам от снега, беззвучно падащ над пустите градини на Тюйлери.
И всяка нощ ставах все по-малко предпазлив сред смъртните, все по-спокойно общувах с тях.
Не мина и месец, и събрах куража да нахлуя сред многолюден бал в „Пале Роял“. Бях загрят и зачервен след поредната жертва и незабавно се влях в танца. Не предизвиках ни най-малко подозрение. По-скоро си личеше, че привличам жените, и се възторгвах от допира на горещите им пръсти и мекия натиск на ръцете и гърдите им.
След това се врязах право сред ранните вечерни тълпи по булевардите. Притичах покрай театъра на Рено и започнах да се набутвам в другите театри, за да гледам куклените представления, мимовете и акробатите. Вече не бягах от уличните лампи. Влизах в кафенета и си поръчвах кафе, само за да усетя топлината му с пръстите си, и докато избирах, разговарях с хората.
Дори спорех с тях за състоянието на монархията, втурнах се неистово да овладявам билярда и игрите на карти и ми се струваше, че стига да поискам, мога да вляза в Дома на театралите, да си купя билет и да се промъкна на балкона, за да видя какво става там. Да видя Никола!
Е, не го сторих. Какво си въобразявах — да се доближа до Ники? Да баламосвам непознати, мъже и жени, които никога не са ме виждали, бе едно, но какво щеше да види Никола, ако се взре в очите ми? Какво щеше да види, ако погледне кожата ми? Освен това си имам твърде много работа, рекох си.
Научавах все повече и повече за своята природа и възможности.
Косата ми например бе по-лека, ала по-гъста, и изобщо не растеше. Не растяха и ноктите на ръцете и краката ми, които бяха станали по-лъскави, въпреки, че ако ги изпилех, през деня те пак израстваха до дължината им, когато умрях. И въпреки, че хората при оглед не можеха да разкрият тези тайни, те усещаха други неща — неестествения блясък на очите ми, прекаленото изобилие от отразяващи се в тях цветове, и бледото сияние, което излъчваше кожата ми.
Когато бях гладен, това сияние ставаше особено отчетливо. Още една причина да се нахраня.
И разбрах, че мога да карам хората да изпадат в транс, ако се взирам упорито в тях, а гласът ми изисква много строго модулиране. Можех да говоря твърде тихо за слуха на смъртните, а ако креснех или се засмеех твърде гръмогласно, можех да спукам нечии тъпанчета. Можех да увредя и собствените си уши.
Имаше и други трудности — движенията ми. Аз вървях, тичах, танцувах, усмихвах се и жестикулирах като човешко същество, но при изненада, ужас, скръб тялото ми можеше да се извива и криви като тялото на акробат.
Дори и израженията на лицето ми можеха да бъдат карикатурно преувеличени. Веднъж се унесох, докато вървях по булевард „Дю Тампл“ и мислех за Никола естествено — седнах под едно дърво, вдигнах колене и обхванах глава с длани като скръбен елф от вълшебна приказка. Господата от осемнайсети век, с брокатени рединготи и бели копринени чорапи, не правеха такива неща, поне не и на улицата.
А друг път, потънал в съзерцание на променливите светлини по повърхностите, подскачах и сядах с кръстосани крака върху някоя карета, подпрял лакти на колене.
Е, това стряскаше хората. Плашеше ги. Но най-често, дори и когато бледата ми кожа ги плашеше, те просто извръщаха поглед. Бързо осъзнах — те се самозаблуждават, че всичко си има обяснение. Такова бе обичайното рационално мислене на осемнайсети век.