Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Не мога да ви опиша какво беше — кобилата, същински взрив под мен, воят на вятъра и високия свод на нощното небе. Тялото ми се претопи в това на животното. Летях над снега, смеех се на глас, и запявах от време на време. Вземах високи ноти, които никога преди не бях достигал, после запявах с лустросан баритон. Понякога просто крещях от някакво чувство, подобно на радост. Трябваше да е радост. Но как би могло едно чудовище да изпитва радост?
Исках да стигна до Париж, разбира се. Но знаех, че не съм готов. Все още не знаех твърде много за силите си. И затова препуснах в обратна посока и накрая стигнах до покрайнините на селце.
Наоколо нямаше хора, и щом приближих до малката църква, усетих как човешки гняв и невъздържаност нахлуват в странното ми прозрачно щастие.
Бързо слязох от кобилата и бутнах вратата на сакристията. Ключалката й поддаде. Влязох, преминах през нефа и стигнах до олтара за причастие.
Не зная какво чувствах в този момент. Може би ми се искаше да се случи нещо. Бях изпълнен с кръвожадност. И не удари гръм. Вглеждах се в червеното сияние на свещите за бдение на олтара. Вдигнах очи към фигурите, замръзнали в осветената чернота на стъклописите.
И в отчаяние прескочих оградата на олтара за причастие и положих ръце върху самата дарохранителница. Отворих мъничката й порта, бръкнах вътре и извадих украсения със скъпоценни камъни съд за причастие с осветената нафора. Не, тук нямаше никаква сила, нищо, което бих могъл да почувствам, да видя или да усетя с моите чудовищни сетива, нищо, което да ми откликне. Тук имаше късчета хляб, злато, восък и светлина.
Положих глава на олтара. Сигурно съм изглеждал като свещеник посред литургията. После затворих всичко обратно в дарохранителницата. Затворих всичко както си беше, та никой да не разбере, че е извършено светотатство.
А после обиколих едната страна на църквата и завих по другата, яркоцветната живопис и статуи ме запленяваха. Осъзнах, че виждам работата на скулптора и художника, не просто чудото на творчеството. Виждах начина, по който лакът улавя светлината. Виждах грешчици в перспективата, изблици на неочаквана експресивност.
Как ли ще изглеждат великите майстори за моите очи, мислех си аз. Вглеждах се в най-простите орнаменти, изрисувани по измазаните с хоросан стени. После коленичих, за да огледам жилките на мрамора, и най-сетне се усетих, че съм се проснал и вторачил с широко разтворени очи в пода под носа ми.
Това почваше да ми се изплъзва, без съмнение. Станах, малко разтреперан, малко поразплакан, и се загледах в свещите, сякаш бяха живи, и от всичко това ми призляваше.
Време е да изляза оттук и да вляза в селото.
Два часа прекарах в селото, и през повечето време никой не ме видя и чу.
Беше ми абсурдно лесно да прескачам градинските стени, да скачам от земята върху ниските покриви. Можех да скоча на земята от височината на три етажа и да се изкача по стената на сграда, като се вкопчвам с нокти и с палците на краката в мазилката между камъните.
Надничах в прозорците. Виждах двойки да спят в разхвърляните си легла, бебета, дремещи в люлките си, старици, които шият на мъждива светлина.
А къщите ми приличаха на кукленски къщи със своята завършеност. Идеални колекции от играчки с изящните си дървени столчета и излъсканите полици на камините, кърпените пердета и добре изстърганите подове.
Виждах всичко това като някой, който никога не е бил част от живота и се вглежда с обич в най-простите детайли. Колосана бяла престилка, закачена на куката си, износени ботуши върху решетката на камината, кана до леглото.
И хората… О, хората бяха истински чудеса.
Разбира се, аз долавях миризмата им, но бях утолил глада си и тя не ме правеше нещастен. По-скоро изпадах в глупашки възторг от розовата им кожа и деликатни крайници, точността, с която се движеха, целият процес на живота им, сякаш никога не съм бил един от тях. Това, че имаха по пет пръста на всяка ръка, ми се виждаше забележително. Те се прозяваха, плачеха, въртяха се в съня си. Бях омагьосан от тях.
А когато заговореха, и най-дебелите стени не можеха да ми попречат да чувам думите им.
Но най-очарователната страна на моите изследвания беше, че аз чувах мислите на тези хора, точно както бях чувал и злия прислужник, когото убих. Нещастие, мъка, очаквания. Това бяха потоци във въздуха, някои слаби, други — заплашително силни, трети — само някакво трепване, утихнало, преди да разбера откъде идва.