Планетата в края на времето
- Автор: Пол Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планетата в края на времето». Краткое содержание книги:
Сега това вече беше невъзможно, тъй като Нюманхоум беше станала подвижна.
Това беше от голямо значение лично за всеки колонист. „Ню Аргози“ не беше просто астрономически обект. Той беше нещо, което всеки от тях очакваше с нетърпение. Беше Дядо Коледа, натоварен с подаръци. На „Ню Аргози“ имаше хора — повече, отколкото бяха докарали двата първи кораба, още три хиляди замразени тела, предназначени да бъдат размразени и да се присъединят към първите колонисти на Нюманхоум — много от тях приятели, колеги, дори роднини на пристигналите по-рано.
На него имаше и друго.
Беше натъпкан с неща, които не бяха от първостепенна важност и поради това не бяха натоварени нито на „Арк“, нито на „Мейфлауър“, но които колонистите много желаеха. Имаше пиана и цигулки, духови инструменти и тромпети; имаше хиляда нови видове цветя и около хиляда и петстотин вида птици, диви животни и членестоноги, каквито на Нюманхоум без „Ню Аргози“ никога нямаше да има. Имаше чудесен изкуствен спътник със слънчево захранване, който беше единственият им шанс да произвеждат повече антиматерия, за да попълват намаляващите запаси в орбита. Имаше и три малки совалки за изследване на системата. И най-вече той носеше надежда: носеше обещание за едно бъдеще — че колонистите на Нюманхоум не са окончателно, напълно откъснати от Земята…
И тази надежда се беше изгубила.
Колонистите трябваше да проведат събрание, за да обсъдят проблема. Разбира се, на него не можеше да се реши нищо — не можеше да се вземат никакви полезни решения. То просто даваше възможност всеки да чуе и да каже всичко, което можеше да се каже, — а след това, след катарзиса, да се върнат в реалния свят — което означаваше Нюманхоум, единственият останал им свят.
Макар че епидемията беше покосила мнозина, на Нюманхоум бяха останали живи 3300 души. Единствените на възраст над четири години, които не присъстваха, бяха екипажите на орбита, по море или малките групи на Южния континент и по други населени части на планетата. Две хиляди и шестстотин души се събраха на хълма край града, високоговорителите бумтяха.
Избраха комитет от дванадесет души да събере цялата налична информация и да изготви доклад. Пал Сорикейн беше в него, разбира се. Също и Били Стокбридж, старата болна Франсес Мтига (докарана със самолет специално от западния архипелаг) и старият (но съвсем не болен или слаб) капитан Бу Венгза. Щом комитетът съобщи онова, което всички вече знаеха, се вдигна гора от ръце.
— Ако ние можем да видим, че не се намират там, където трябва да са, защо те не могат да го видят? — попита някой.
Пал Сорикейн се изправи и се люшна на изкуствения си крак; не беше пил много, но личеше, че е уморен.
— Вече може би могат. Не забравяйте, че са все още почти на една светлинна година. Съобщенията, които получаваме от тях, са изпратени преди две нюманхоумски години.
После се обади една жена от Делта:
— Но ние сме ги уведомили какво става, нали?
— Разбира се! — отговори капитан Бу. — Те обаче още не са получили нашето съобщение. Скоростта на светлината е еднаква във всички посоки. — После се обърна към другите от комитета. — Какво има, Били?
— Брат ми иска да попита нещо — каза Били.
Фреди Стокбридж се беше изправил; беше учил за свещеник достатъчно дълго, но тъй като нямаше папа или кардинал, накрая сам се беше ръкоположил. Той сграбчи един микрофон и извика:
— Можете ли наистина да ни кажете какво става?
— Казахме ви всичко, което, можем — отвърна Пал Сорикейн. — Данните са ясни. Нашата малка местна звездна група се движи спрямо останалата част на галактиката… и се ускорява. Изглежда, някакви други групи също са започнали да се движат в различна посока, но не сме сигурни. Колкото до причината за това… един Господ знае.
— Да, точно така. Ние не знаем, но Той знае — твърдо каза Фреди Стокбридж.
След събранието Виктор придружи Реза до дома ѝ. Тя спря до къщата и загледа звездите. После каза:
— На мен не ми изглеждат различни.
— Във всеки случай през повечето време не мога да видя цветове — призна Виктор. — Всичките ми изглеждат еднакви: просто светли точки. Всъщност разликата не може да се види с просто око.
Тя потрепери, макар че както почти всяка нюманхоумска нощ беше влажно и топло, и каза:
— Хайде да нахраним децата.