Мис Безсърдечна

— Моят баща е същият — въздъхна Хана, изненадана, че и по това си приличат. — Преди можех да разговарям с него за всичко, но след това той се изнесе и си намери нова приятелка, Изабел. Сега те живеят в моята къща — заедно с идеалната дъщеря на Изабел, Кейт. — Пръстите й се сгърчиха. — Кейт прави абсолютно всичко както трябва. Баща ми е тотално обсебен от нея.

— Не мога да повярвам, че баща ти ще харесва някой друг повече от теб. — Айрис звучеше ужасена.

— Благодаря — отвърна Хана с благодарност, гледайки през малката капандура на покрива към празните тенис кортове зад сградата. Дълго време тя смяташе, че баща й вече не я обича толкова много, защото не е красива и идеална. Но Айрис беше идеална… а баща й се отнасяше ужасно с нея. Може би не дъщерите бяха проблем, а бащите.

Вбесена, тя грабна фотоапарата от Айрис и протегна ръка, приготвяйки се да ги снима.

— Дай да покажем на всички мазни бащи по един красив среден пръст!

— Готово — отвърна Айрис и след като преброиха до три, двете показаха среден пръст пред обектива. Хана натисна бутона.

— Страхотно. — Айрис превъртя лентата и пъхна фотоапарата в чантата си.

Хана се плъзна по облегалката на креслото и се настани до Айрис. Двете бяха достатъчно слаби, за да се поберат на седалката. Стаята леко ухаеше на канела и нагрято от слънцето дърво.

— А как успя да откриеш това място?

— Кортни ми даде кода — отвърна Айрис, събувайки морскосините си пантофки.

Хана загриза нокътя на палеца си. Единственото нещо в Айрис, което я дразнеше, беше че тя непрекъснато говореше за предишната си съквартирантка Кортни, която очевидно е била грандамата на „Убежището“. Предишния ден Айрис беше разказала дванайсет различни истории за тази кучка Кортни — не че Хана ги беше броила, де.

— Кога си тръгна тя? — попита Хана колкото се може по-равнодушно.

Ъгълчетата на устата на Айрис увиснаха надолу.

— Май беше ноември? Не помня. — Тя протегна ръка към металната чаша и измъкна един син маркер.

— Какво се е случило с нея? Нормална ли е вече?

Айрис свали капачето на маркера и започна да драска по стената.

— Кой знае. Откакто си тръгна, не съм разговаряла с нея.

Хана потисна триумфиращата си усмивка.

— Защо не?

Айрис сви рамене и продължи разсеяно да си драска.

— Излъга ме защо са я довели тук. Каза, че има лека депресия, а се оказа, че е доста по-зле. Но аз го научих чак след това. В главата й беше същата каша, като на всички останали пациенти.

Вятърът блъскаше по прозорците. Хана се престори, че кашля, скривайки виновното изражение на лицето си. Тя също не беше напълно откровена за причината да я доведат тук — не беше споменала нищо за Али, А. или Мона.

Айрис свали ръката си и разкри какво е рисувала на стената. Това беше един старомоден кладенец на желанията с покривче и манивела. Хана започна да мига учестено, зашеметена. Ръцете й настръхнаха. Кладенецът й изглеждаше зловещо познат… и това определено не беше съвпадение.