Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Разбито море #1
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море». Краткое содержание книги:
Толкова малко в момента беше разликата между живот и смърт.
Редуваха се да проправят път начело на колоната. Джоуд вървеше и разриваше снега, без да се оплаква. Рълф си изкарваше гнева върху него, все едно беше стар враг. Анкран залиташе, обгърнал с ръце раменете си. Нищо вървеше вдигнал гордо глава, стиснал здраво меча, все едно и той като него беше от стомана и ни студ, ни жега можеха да го уплашат, дори след като въпреки молитвите на Ярви снегът започна да се сипе и трупа по раменете му.
– Просто прекрасно – промърмори Рълф и вдигна очи към небето.
– В наша полза е – каза Анкран. – Затрупва следите ни, ще ни скрие. С малко късмет бившата ни господарка ще реши, че сме замръзнали, и ще се откаже.
– А с още по-малко наистина ще замръзнем – промърмори под нос Ярви.
– Така или иначе, никой не го е грижа – каза Рълф. – Никой не е толкова луд, че да тръгне след нас в това време.
– Ха! – викна Нищо. – Шадикшарам е точно толкова луда. – Той преметна през рамо тежката си верига и отмина напред, слагайки край на разговора така безцеремонно и окончателно, както беше сложил край на онези надзиратели, застанали насреща му на палубата на „Южен вятър“.
Ярви извърна поглед през рамо и се загледа във виещите си в далечината следи, които бяха оставили. Зачуди се кога ли щеше да открие останките от кораба си Шадикшарам. После се замисли какво щеше да направи след това. Накрая преглътна тежко и забърза след останалите.
По пладне, когато майка Слънце достигна мижавия си зенит – малко над рамото на Джоуд – и удължи сенките зад мъчително влачещата се колона, спряха за почивка и се скупчиха в плитка падина.
– Храна – каза Сюмаел, давайки глас на мислите на всички.
Никой не побърза с проявите на щедрост. Знаеха, че тук храната е по-ценна от злато. Накрая Анкран изненада всички, като пръв бръкна под кожите, в които се беше увил, и измъкна пакет осолена риба.
– Мразя риба – сви рамене той.
– Онзи, който щеше да ни умори от глад, сега ни храни – каза Рълф. – Кой казва, че няма справедливост на този свят?
Той на свой ред извади няколко сухара, видели далеч по-добри дни. Сюмаел се включи с два корави хляба.
Ярви разпери празни ръце и се усмихна:
– Смирено благодаря за... тази проява на щедрост...?
Анкран разтърка счупения си нос:
– Смиреността ти ме стопля. Ами вие двамата?
Джоуд сви рамене:
– Нямах много време да се подготвя.
– Аз донесох ножа – каза Нищо и вдигна меча.
Шестимата огледаха замислено оскъдното си продоволствие – не стигаше за едно прилично ядене.
– Предполагам, аз ще съм майката – каза Сюмаел.
Докато Ярви я гледа как отрязва шест безмилостно еднакви и ужасяващо тънки филии, разбра как се чувстваха кучетата в тронната зала на баща му, чакайки да им подхвърлят остатъците от масата. Рълф погълна своята на две хапки и се вторачи в Анкран, който, притворил блажено очи, дъвчеше всяка троха по десет пъти, преди да я преглътне.
– Само толкова ли? – попита Рълф.
Сюмаел стисна зъби, уви всичко накуп и без да продума и дума, прибра в пазвата си скъпоценния пакет.
– Триг започва да ми липсва – каза натъжен той.
От Сюмаел би излязъл добър пастор. Беше запазила самообладание и проявила достатъчно разум да вземе две от празните бутилки на Шадикшарам, преди да се измъкне от кораба. Сега ги пълнеха със сняг и се редуваха да ги носят в пазвите си. Ярви бързо научи, че е добра идея да пиеш на малки глътки и не много често. Пикаенето изискваше размотаване на дрехи, което в този студ беше равносилно на героизъм, отбелязван от останалите с одобрително мърморене – искрено при това, защото знаеха, че рано или късно, ще дойде и техният ред да изложат задни части на милостта на пронизващия вятър.
Въпреки че се точеха мъчително като месеци, дните бяха кратки и вечерите идваха бързо. Тъмнината се спускаше и в небесата пламваха огньове от звезди – светещи завъртулки, искрящи снопове, горяха ярки като очите на богове. Сюмаел сочеше едно или друго чудато съзвездие. Знаеше името на всяко – Плешивия тъкач, Криволичещия път, Странник на портата, Ядяча на сънища – и докато ги казваше, се усмихваше и в гласа й имаше нещо, което Ярви не беше чувал преди – щастие. То караше и него да се усмихва.