Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

Останалите замълчаха и го измериха с поглед.

– На запад докъде? – попита накрая Джоуд.

– Торлби.

Ярви повдигна озадачено вежди при тази така неочаквана помощ и от този още по-малко очакван източник.

Рълф избухна в смях.

– Благодаря, че ме развесели така за последно, преди да умра, господарю Анкран! Чувате ли го нашия бивш отговорник за склада, ще върви пеша до Гетланд.

– До Ванстерланд. Там ще се опитам да се кача на кораб.

– А, ясно, значи ще вървиш пеша само до Вулсгард – изсмя се отново Рълф. – И колко дълга ще е тази разходка според теб, навигаторе наш?

– Пеша, най-малко месец.

Сюмаел дори не се замисли, явно вече го беше сметнала.

– Цял месец в това! – Широката длан на Рълф описа дъга към необятната снежна пустош наоколо и Ярви нямаше как да отрече, че мисълта за подобно начинание не беше от най-оптимистичните. – И с какво екипировка тръгваш?

– Аз имам щит. – Джоуд го свали от гърба си и тупна с юмрук по грубото дърво. Беше най-обикновен широк щит с метална топка в средата. – Смятах да се държа за него, ако паднех във водата.

– А пък на мен един щедър надзирател ми зае лъка си. – Рълф го вдигна до ухото си и прокара пръсти по тетивата като свирач на арфа. – Ала този инструмент без стрели не свири. Някой да носи палатка? Допълнително дрехи? Одеяла? Шейна? – Никой не отговори, само вятърът продължи да вие жално в клоните на дървото. – Е, в такъв случай желая ти всичко най-хубаво, господарю Анкран! Беше удоволствие да греба рамо до рамо с теб, но се боя, че тук пътищата ни се разделят. Ние потегляме на изток.

– Кой глупак те сложи да командваш?

Всички извърнаха като един глави по посока на дрезгавия глас и там, в тъмното, стоеше Нищо. Беше покрит с мръсотия много повече от обичайната чернилка – косата, брадата и дрипите му бяха почернели от сажди. Беше обул ботушите на Триг и носеше жакета му, а на едното му рамо имаше голямо петно засъхнала кръв. Върху другото беше преметнал навито на топ и овъглено по краищата едно от вълнените платна от кораба. Свободната му ръка стискаше като бебе до гърдите му меча, с който Ярви го видя да убива шестима надзиратели.

Седна и кръстоса крака до огъня, бавно и спокойно, сякаш пристигаше на отдавна уговорена среща, въздъх­на доволно и протегна длани към пламъците.

– На запад към Гетланд звучи добре – каза Нищо. – Те ще тръгнат след нас.

– Триг? – попита Сюмаел.

– Не бери повече грижи за главния ни надзирател. Сметките ми с него са уредени. Но тези с Шадикшарам още не са. – Той облиза пръст и избърса едно петънце от острието на меча. – Трябва да наберем колкото можем повече преднина пред нея.

– Ние? – повиши глас Сюмаел и Ярви забеляза, че държи брадвичката в готовност зад гърба си. – Самопоканваш се, така ли?

– Освен ако някой друг не ме покани?

Нищо извърна налудничав поглед към нея и светлината от огъня заигра в тъмните му празни очи.

Ярви протегна ръце между двамата, прокарвайки пътя на баща Мир: