Даровита
- Автор: Кашор Кристин
- Серия: Седемте кралства #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543572465
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Даровита». Краткое содержание книги:
Катса въздъхна.
— Добре. Ще я изтърпя още един ден.
По се отдалечи по пътеката, откъдето току-що се бе върнала. Тя си нави одеялото и започна да товари вещите им на конете.
На юг пътят ставаше все по-тесен, а гората — по-гъста и по-тъмна. По водеше въпреки възраженията на Катса. Упрекна я, че когато тя е отпред, поемат с разумно темпо, но постепенно скоростта се увеличава и накрая неизменно препускат главоломно. Намираше за необходимо все някой да закриля коня й от ездачката му.
— Уж си загрижен за коня — подразни го Катса, когато спряха да напоят конете до потока близо пътя. — Според мен обаче просто не успяваш да ме догонваш.
Той се разсмя.
— Опитваш се да ме подлъжеш, но няма да стане.
— Между другото — продължи тя, — сетих се, че не сме тренирали откакто разкрих измамата ти, а ти обеща да не ме заблуждаваш повече.
— Да, откакто ме удари по брадичката, защото беше ядосана на Ранда.
Тя не успя да прикрие усмивката, която се разля по лицето й.
— Добре де… Ти ще водиш. Но не искаш ли да продължим да се упражняваме?
— Искам, разбира се. Тази вечер, да речем, ако спрем по светло.
Яздеха мълчаливо. Умът на Катса блуждаеше напосоки; улавяше се, че когато се замисли за По, се сепва и внимава да не мисли за нищо съществено. Беше се зарекла да не му позволява да разбере нищичко, опита ли се да се вмъкне неканен в главата й, докато яздят по тихата горска просека.
Хрумна й, че сигурно му е трудно да не се поддава на връхлитащите го усещания. Ами ако обмисля сложен въпрос, съсредоточен до немай-къде, и в този момент го обкръжи цяла тълпа? Или дори само един човек, който го наблюдава и смята очите му за странни, или се възхищава на пръстените му, или иска да купи коня му? Дали се разсейва, когато другите се прокраднат в ума му? Навярно е много тягостно!
После се запита дали ще успее да привлече вниманието му, без да изрича нито дума. Ако поиска да й помогне или да спрат, може ли да го повика мислено? Вероятно; той сигурно разбира, когато някой край него понечи да му каже нещо.
Погледна го как язди пред нея — с изправен гръб, стиснал уверено поводите и, както винаги, ръкавите на бялата му риза бяха набити до лакътя. После погледна дърветата, ушите на коня и земята отпред. Прочисти съзнанието си от всички мисли за По. За вечеря ще уловя гъска, рече си. Листата на дърветата започват да си сменят цвета. Времето е чудесно и прохладно.
Сетне, с всички сили, се съсредоточи върху тила на По и изкрещя мислено името му. Той дръпна юздата толкова рязко, че конят му изцвили, подхлъзна се и почти седна. Нейният кон едва не се блъсна в него. По изглеждаше уплашен до смърт и ядосан. Тя не успя да се сдържи и избухна в смях.
— Какво, в името на Лиенид, ти става? Да ме побъркаш от страх ли искаш? Не ти ли стига, че съсипваш коня си, та реши да унищожиш и моя?
Виждаше, че наистина е ядосан, но не можеше да спре да се смее.
— Прости ми, По. Опитвах се само да привлека вниманието ти.
— Никога ли не ти хрумва да започнеш по-полека? Ако ти кажа да наместиш керемидите по покрива ми, сигурно ще събориш къщата.
— О, По, не ми се сърди! — Тя заглуши смеха, напиращ в гърлото й. — Наистина, По, нямах представа, че ще те стресна толкова. Всъщност не предполагах, че ще те стресна. Дарбата ти не те ли предпазва?
Тя се разкашля и си придаде разкаяно изражение, което не би заблудило дори най-неумелия четец на мисли. Но наистина не го направи нарочно и той сигурно разбираше. Най-сетне присвитите му устни се отпуснаха и бегла усмивка заигра по лицето му.
— Погледни ме — помоли я той ненужно, защото усмивката му вече я бе уловила в капан. — Кажи мислено името ми, сякаш искаш да привлечеш вниманието ми. Но го кажи тихо! Все едно шепнеш.
Тя почака малко и после си помисли… По.
Той кимна.
— Това е достатъчно.
— Е, беше лесно.
— И, както забелязваш, не подплаши коня.
— Много смешно. Ще се упражняваме ли, докато яздим?
До края на деня тя го викаше мислено от време на време.
Всеки път той вдигаше ръка да й покаже, че е чул. Дори когато шепнеше. Реши да спре да го вика, защото явно се получаваше, а и за да го остави на мира. Той се обърна назад и й кимна. Беше разбрал. Яздеше зад него с ококорени очи, смаяна, че са провели цял разговор — донякъде — без да произнесат нито дума.