Даровита
- Автор: Кашор Кристин
- Серия: Седемте кралства #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543572465
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Даровита». Краткое содержание книги:
Катса се усмихна и прекрачи ручейчето.
— Няколко минути ще ми стигнат. И никога не се губя. Дори да е тъмно като в рог.
— Няма ли да вземеш лъка? Възнамеряваш да удушиш лос с голи ръце ли?
— В ботуша ми има нож — обясни тя и за миг се почуди дали наистина би успяла да удуши лос с голи ръце.
Не изглеждаше невъзможно. Но сега търсеше само заек или птица и ножът бе подходящо оръжие. Шмугна се между чепатите дървета и се гмурна във влажната тишина на гората. Достатъчно беше да наостри слух, да стъпва безшумно и да остане невидима.
След няколко минути се върна с едър, тлъст и одран заек. По вече бе запалил огъня. Пламъците хвърляха оранжеви отблясъци по конете и по него.
— Постарах се да помогна с нещичко — отбеляза суховато той. — О, виждам — заека си одрала! Започвам да мисля, че ще стоя със скръстени ръце, докато пътуваме заедно през гората.
— Притесняваш ли се? Ако искаш, нямам нищо против да ловуваш. Аз ще стоя край огъня, ще ти кърпя чорапите и ще пищя, когато чуя странен звук.
Той се усмихна.
— Така ли се отнасяш и с Гидън, когато пътувате заедно? Сигурно го намира за извънредно унизително.
— Клетият По! Ще се наложи да се задоволиш с разчитането на мислите ми! Как другояче ще докажеш превъзходството си?
Той се засмя.
— Е, добре, вземаш ме на подбив. Но аз не се обиждам лесно. Свободна си да ми ловиш вечерята, да ме побеждаваш всеки път, когато се бием, и ако пожелаеш да ме защитаваш, когато ни нападат. Аз ще ти благодаря.
— Не е необходимо да те защитавам, ако ни нападнат. И не ми се виждаш неспособен да си уловиш вечеря.
— Имаш право. Но ти си по-добра от мен, Катса. — Той хвърли съчки в огъня. — Това обаче не ме унижава. Смирява ме, но не се срамувам.
Тя седна. В спускащата се нощ наблюдаваше мълчаливо как кръвта капе от парчето месо, което държеше, набодено на пръчка, над огъня. Слушаше как съска, докато пламъците я поглъщат. Опита се да направи разлика между срама и смирението и разбра какво иска да каже По. Сама не би се сетила. Неговите мисли бяха толкова ясни, а нейните — непрекъсната буря, непонятна и необуздана. Почувства, внезапно и остро, че По е по-умен от нея, безкрайно по-умен, а тя е недодялана варварка в сравнение с него. Невежа и безчувствена варварка.
— Катса…
Тя го погледна. Пламъците танцуваха в златото и среброто на очите му и разискряха халките в ушите му. Цялото му лице бе обляно в светлина.
— Чия идея бе Съветът? — попита той.
— Моя.
— Кой решаваше какви мисии да изпълнява?
— Аз.
— Кой обмисляше мисиите?
— Аз. Заедно с Рафин, Ол и другите.
Той се вгледа в къса месо, който се печеше над огъня. Обърна го и го тръсна разсеяно. Сокът се стече, съскайки, в жаравата. Погледна я отново.
— Не разбирам как е възможно да ни сравняваш? И защо се смяташ за глупава, невежа и безчувствена? Откакто се помня, разгадавам чувствата на другите и своите чувства. Понякога разсъждавам по-ясно от теб просто защото съм се упражнявал по-дълго. Това е единствената разлика помежду ни.
Той се съсредоточи пак върху месото. Тя го наблюдаваше мълчаливо.
— Спомни си Съвета… — продължи той. — Спомни си, че когато се срещнахме, ти спасяваше дядо ми само защото бе решила, че не заслужава да гние в тъмница.
Той се пресегна и добави още дърва в огъня. Замълчаха, обгърнати от светлината на пламъците, заобиколени от тъмнината.
Седемнайсета глава
Сутринта тя се събуди преди него. Тръгна покрай ручея, докато намери място, където се образуваше нещо по-голямо от локва, но по-малко от езерце. Изкъпа се, доколкото успя. Трепереше, ала студеният въздух и студената вода й бяха приятни; разбудиха я и я разсъниха. Опита се да разплете възлите в косата си и я обзе обичайното отчаяние. Скубеше и дърпаше, но пръстите й не намираха път през сплъстените кичури. Завърза ги на тила си, изсуши се и се облече. Върна се на полянката. Той се бе събудил и събираше торбите.
— Ще ми подстрижеш ли косата?
Той повдигна вежди.
— Да се дегизираш ли си решила?
— Не, просто косата ме подлудява и никога не съм я искала. По-удобно ще ми е без нея.
— Хмм… — той разгледа кълбото, събрано над врата й. — Изглежда като добре увито птиче гнездо — засмя се, забелязал гневния й поглед. — Ако наистина искаш, ще я отрежа, но едва ли ще останеш доволна от резултата. Защо не почакаш, докато стигнем гостилницата? Ще помолим жената на гостилничаря или някоя друга жена от града, а?