Кръвна връзка [Войните на Розите-3]

Дните на отчаяние се изпълниха с почуда, когато числеността на дрипавата ѝ армия започна да нараства. Всеки град, през който преминаваха, им носеше нови попълнения от войници като реакция заради унизения им крал. Новината достигна до всяко селце или град, носена от вестоносците на Дери Бруър и подкрепена от кралската кесия. Всичкият ейл на хиляда ханове беше изкупен с кралски пари, докато някой млад сержант разказваше историята, а на следващата сутрин ги довеждаше, готови да защитават крал Хенри.

Маргарет наблюдаваше мъжете — онези с авторитет стояха неподвижно, докато другите се движеха от групичка на групичка. Изпивайки с очи действията им, тя се зачуди дали не е точно обратното — още повече, че Дери Бруър се държеше като пчеличка, която топва човчицата си в десетки цветове, после ги начева отново. Всъщност не знаеше дали пчелите имат човка. Ако имат, сигурно ще приличат на граф Пърси. Огромният му нос стърчеше така, че беше невъзможно да запомниш нещо друго за него, след като си го срещнал. Видя, че Пърси разговаря с един мъж от Ирландия, чието име не се сещаше… май беше Кортни, граф на Девън.

Разтърси глава, леко раздразнена. Те не ѝ бяха дошли на помощ, когато родът Йорк държеше съпруга ѝ пленник в окови, тогава когато каузата ѝ беше безнадеждна. Не, тези мъже бяха практични. Разбираше това, дори и да ги презираше. Все пак трябваше да им е благодарна, че в студената си пресметливост бяха избрали нейната страна.

Ръцете я заболяха от работата с конците и тя ги отпусна в скута си, схванати от пипкавите движения; трябваше с едната да разтрие дланта на другата. Търговската гилдия беше впечатляващо място, но тук сигурно имаше поне триста души, които се въртяха от група на група, ядяха и пиеха, и се смееха до насита. Лордовете Дейкър, Уелз, Клифорд, Руус, Кортни; техните капитани, които отмятаха глави, за да се смеят, но въпреки това си бяха вълци с имена като Молейн, Хънгърфорд, Уилоуби. Тя поклати глава и затвори очи. Не можеше да ги запомни всичките, невъзможно беше. Но важното бе, че се бяха присъединили към каузата ѝ. Важното бе, че доведоха хиляди мъже, повече, отколкото някога беше виждала накуп. Нейните петнайсет хиляди се оказаха погълнати от морето от наемници и рицари, от щитове и стрелци и… Тя се усмихна мечтателно. Йорк беше новият Лондон. Не, новият Рим, ако армиите около него разбиеха Уорик и Едуард Плантагенет.