Ръката на сатаната

Последните думи на събеседника му изненадаха Декарабиа.

— Обезпокои ли ви, велики Магус? Защо?

— Този човек може да ни причини неприятности — отвърна мъжът. — Има лице на филмова звезда и биография на мамино синче, но изглежда, е участвал в деликатни операции. — Той сниши глас. — С ЦРУ. И Интерпол.

Неканеният гост се взря в снимката на масичката до канапето, на която собственикът на жилището се усмихваше пред двореца „Потала“ в Тибет.

— Този ли?

— Да, налага се да внимаваш с него. Неслучайно нашият приятел се е обърнал към него за помощ. Изглежда, този професор Нороня вече му е съдействал по един случай преди няколко години. Ако не внимаваме, нашият проект може да се окаже в опасност.

Декарабиа се взираше в усмихнатото лице на снимката, опитвайки се да отгатне какво крие.

— Но той е историк, нали?

— Да.

Агентът недоумяваше как един историк би могъл да представлява и минимална заплаха.

— Работил е с ЦРУ и Интерпол? Това означава, че е обучен да се бие…

— Той не е опасен физически, Декарабиа. Но изглежда, си имаме работа с гениален ум, способен да разрешава сложни проблеми. ЦРУ и Интерпол са разчитали на неговите интелектуални способности. Всъщност точно те могат да ни създадат сериозни проблеми, а не мускулите му.

— Гениален ум ли, велики Магус? — Той се почеса по главата, опитвайки се да извлече практическия смисъл на думите, които току-що бе чул. — Хм… Има ли тактически оперативни умения?

— Доколкото знам, не.

— Тогава какъв по-точно е проблемът?

— Този човек е по-умен от теб и мен взети заедно, разбираш ли? Описаха ми го като опасен противник, с бърза мисъл и светкавични действия, способен да импровизира в неочаквани обстоятелства и да обръща в своя полза критичните ситуации. Трябва да си много предпазлив с него, разбираш ли?

Неканеният гост си пое дълбоко дъх; началникът му се бе изказал пределно ясно.

— Какво трябва да направя?

Отговорът дойде незабавно.

— Убий го. Ликвидирай този тип още преди да хванеш и разпиташ нашия обект. Не му давай възможност да ни създаде неприятности, разбра ли ме?

Декарабиа отново сведе поглед към снимката, поставена на масичката до канапето. Присви очи и запамети лицето, което му се усмихваше от Jlxaca.

— Да, велики Магус.

Затвори, прибра телефона в джоба си и се изправи. Направи няколко крачки и застана до прозореца в хола. Белите пердета бяха прибрани и го излагаха на външни погледи. Пусна ги до средата на прозореца и чак тогава надникна навън. Долу се виждаха улицата и тротоарът. Невъзможно бе някой да мине оттам, без да го забележи. Ръката му се спусна към колана и извади пистолет. Провери патроните и вдигна предпазителя.