Ръката на сатаната

Приятелят му се оказа доста тежък, не беше чудно, че не е във форма. Сигурно се тъпчеше като прасе, лакомникът. Клатушкайки се като пияница, тъй като тежестта в ръцете му ограничаваше движенията му, Томаш се завлече до кея и с последни сили успя да скочи в корабчето.

Вече бяха отплавали за Касиляш, когато на борда разбраха, че гърбът на единия от двамата пасажери, качили се последни — този, който изглеждаше заспал, бе целият в кръв. Хората от екипажа искаха да се върнат; и дума не можеше да става да продължат курса в подобна ситуация, но Томаш им обясни, че не трябва да го правят — приятелят му бе прострелян, а нападателят ги чакаше на кея. Да ги върнат там, означаваше да ги предадат на убиеца.

Хората от екипажа го изслушаха недоверчиво: историята приличаше на плод на богато въображение, на епизод от американски филм, но състоянието на ранения и петното кръв на палубата бяха доказателство, че наистина се бе случило нещо ужасно, и в последна сметка все пак се съгласиха да продължат.

Капитанът се прибра в кабината и след секунди гласът му се разнесе от високоговорителите на корабчето.

— Уважаеми пасажери, моля за вашето внимание — започна той. — Ако на борда има лекар, моля спешно да се яви при екипажа. Благодаря.

В началото никой не помръдна; почти бяха загубили надежда, че сред пасажерите на корабчето има лекар, когато една госпожа на средна възраст си проправи път между хората и се приближи до мястото, където бяха Томаш с двама моряци и Филипе, положен в краката им.

— Казвам се Авелина и съм медицинска сестра в болницата „Санта Мария“ — представи се тя. — Тъй като очевидно сред нас няма лекар, може би аз ще успея да помогна.

Предложението й веднага бе прието. Авелина коленичи до ранения и смръщи чело, като видя тейзъра, затъкнат в колана на мъжа, но не каза нищо. Разряза ризата му с ножица и откри потъналия в кръв гръден кош. Поради липса на преварена вода тя поиска минерална и изми гърба на Филипе. Над кръста имаше малка потъмняла дупка, очевидно бе входната рана от куршума. Жената внимателно я прегледа, след което огледа главата и безизразните очи на пациента.

— Е, сестра? — попита нетърпеливо Томаш. — Какво мислите?

Авелина въздъхна.

— Имам няколкомесечен стаж в травматологията преди години, но днес работя в педиатричното отделение — обясни тя. — Затова мисля, че не е разумно да поставям диагноза…

Извинението не бе приемливо за историка.

— Добре, но как ви се струва? Ще оцелее ли?

Медицинската сестра прехапа устни, отказвайки да изрази позиция, но същевременно разбираше, че трябва да каже нещо.

— Роднина ли сте?

— Не, приятел — отвърна припряно той с тон, който издаваше раздразнението му. — Кажете какво става!