Шогун

Кири я погледна замаяно и й махна да отиде при Блакторн. Момичето закуцука към нея, видя Марико и отново заплака, но след малко се овладя, клекна до Блакторн и се опита да го вдигне. Прислужничките се спуснаха да й помагат. Той се вкопчи в тях и напрегна сили да се изправи на крака, но залитна и падна, закашля се и започна да се дави. От ушите му продължаваше да се стича кръв. В стаята нахлуха Кафяви и се огледаха ужасени.

Кири все така беше коленичила до Марико. Един от самураите я вдигна на ръце, а другите се струпаха около тях. Когато Ябу влезе с пепеляво лице, веднага му направиха път. Щом видя, че Блакторн е жив, тревогата му понамаля.

— Бързо лекар! — нареди той и коленичи до Марико. Все още беше жива, но бързо гаснеше. Лицето й почти не беше засегнато, ала тялото й беше страшно обезобразено. Ябу свали кимоното си и я покри с него.

— По-бързо лекар! — изхриптя той и отиде при Блакторн. Помогна му да седне и да се облегне на стената.

— Анджин-сан! Анджин-сан!

Блакторн все още беше замаян, в ушите си чуваше силен звън, почти не виждаше, лицето му беше цялото в рани, синини и изгаряния от барут. После погледът му се проясни и видя Ябу с изкривен като от пиянство образ, а мирисът на барут го задави и в следващия миг вече не съзнаваше нито къде е, нито кой е — знаеше само, че корабът му се сражава, че е в опасност и има нужда от него. После видя Марико и си спомни всичко.

Изправи се, залитна, Ябу го подпря и той закуцука към нея.

Тя имаше съвсем спокоен, заспал вид. Отпусна се тежко на колене и отметна кимоното й, но веднага я покри отново. Пулсът й почти не се усещаше. Накрая съвсем спря.

Той остана така, загледан в нея, като се олюляваше и залиташе, после отнякъде се появи лекар и поклати глава, каза нещо, но Блакторн нито чуваше, нито разбираше. Знаеше само, че смъртта я бе споходила и че той също е мъртъв.

Прекръсти я, изрече свещената латинска благословия и започна да се моли за нея, макар от устата му да не излизаше никакъв звук. Останалите не откъсваха очи от него. Когато изпълни дълга си към нея, направи усилие да стане на крака и успя. Ала в главата му избухнаха червени и лилави огньове и той изгуби съзнание. Добронамерени ръце го подхванаха и сложиха да легне на пода.

— Умря ли? — обезпокои се Ябу.

— Почти, Ябу-сама. Не знам как са ушите му, може да има вътрешен кръвоизлив — отвърна лекарят.

Един от самураите притеснено се обади:

— Трябва да побързаме да ги изнесем оттук. Огънят може да ни отреже пътя.

— Да — съгласи се Ябу.

Отвън го извика друг разтревожен самурай и той забърза натам.

Старата Ецу-сан лежеше, подпряна на стената, сгушена като дете в прегръдките на прислужницата си. Лицето й беше посивяло, очите й сълзяха, но тя опита да съсредоточи погледа си върху Ябу.