Затворена котка [bg]

Продължи да пише, докато първите звезди не се появиха във вечерния полуздрач. Потърси опипом нощната лампа, не светна. Приближи се до стената, но крушката на тавана също не работеше. Тогава си даде сметка, че домът и кварталът са потънали в мрак. Беше време да остави историите си и да се посвети на други занимания.

Пипнешком се придвижи по коридора и излезе на улицата. Предположи, че баба й си е легнала, в противен случай щеше да се люлее на верандата. Затвори вратата след себе си и се запъти към ъгъла, като светлината от керосиновите фенери, идваща през прозорците, осветяваше пътя й.

Не срещна никого, освен няколко деца, които подскачаха сред натрупаните кашони при месарницата. Стъпките на девойката накараха малчуганите да избягат. Мелиса чу смеховете им да се отдалечават към булеварда и изчака няколко секунди, за да се увери, че е сама. След това хвана телефона и започна да набира произволни номера. Всеки път, когато някой вдигаше, повтаряше една и съща фраза и затваряше.

Беше решила да използва обществения телефон, за да не я засекат у дома й. Изчисли, че ако успее да прави по двайсет обаждания на вечер, за един месец щяха да станат шестстотин. Беше убедена, че може да постигне тази или близка цифра заради почти ежедневното спиране на тока. За да компенсира вечерите, в които обстоятелствата щяха да й попречат да осъществи мисията си, реши сега да преизпълни плана си. За късмет, все още имаше достатъчно монети. След като прошепна: „Долу — знаеш кой“, при двайсет и петото обаждане, тръгна да се прибира.