Третата порта [bg]

Той сложи обратно капака на оборудването, след това огледа пейзажа, докато чакаше поялника да изстине. Лодката с въздушен винт беше изчезнала и Ал Суд се простираше във всички посоки — черен и безкраен. Времето подсказваше, че всяка минута ще почне да вали. Светлините на Станцията, разпръснати под него по всички крила, ярко премигваха. От наблюдателницата си виждаше дългите линии светлина от мрежестия покрив на пристанището за яхти; силното сияние от прозорците на „Оазис“; безкрайните редици от танцуващи бели точки, които обозначаваха външните алеи, съединяващи крилата. Гледката беше весела, но Пърлмутер не се чувстваше развеселен. Светлините на малкото градче съвсем леко пронизваха безбройните километри черна пустош, която ги заобикаляше, и само още по-силно подчертаваха, че са на стотици почти непреодолими километри от всякаква помощ и дори следи от цивилизация. Вътре, в спалния отсек, на работа в комуникационния център, в библиотеката или „Оазис“ беше напълно възможно човек да забрави колко са сами. Но тук горе…

Въпреки топлата вечер Пърлмутер потръпна. „Ако разкопките се окажат успешни…“ Напоследък приказките за проклятието на Нармер се увеличиха. В началото, когато проектът потръгна и сред екипа се разчу какво търсят, проклятието беше шега, нещо, споменавано на по няколко бири като повод за смях. С течение на времето обаче приказките станаха по-сериозни. Дори Пърлмутер, който беше най-заклетият атеист, когото човек може да срещне, беше започнал да полудява — особено след онова, което се случи на Роджърс.

Огледа се отново. Чернотата на пейзажа го притискаше от всички страни, едва не го смазваше, тегнеше на гърдите му и му пречеше да диша.

Това беше достатъчно. Грабна още топлия поялник и другите материали, хвърли ги в чантата с инструментите и я затвори. Коленичи в дъното на Гарвановото гнездо, дръпна ципа на половин кръг от гумирания брезент, който покриваше Червеното крило. Вътре имаше вертикална тръба, осветена на неравни разстояния с диодни лампи, в която се спускаше мачтата, подобно на коминочистач в комин. Метна чантата на гърба и се хвана за перилата, спусна се в отвора, спря, за да дръпне отново ципа, след това продължи да слиза по стъпенките. Спускаше се внимателно — до дъното бяха девет метра и той със сигурност не искаше да падне.

Като стигна основата на мачтата, си пое дълбоко дъх и избърса потните си ръце в ризата. Сега щеше да отиде да провери късовълновия предавател и да се увери, че беше успял да прогони троловете от него. После щеше да потърси Фонтейн, който сигурно вече беше отишъл да вечеря, макар да беше още рано.