Войните ги започват неудачниците [bg]

Алир Кумар беше типичен шас. Чернокос, черноок, с гърбав нос, той произхождаше от стария род Кумар и беше най-известният художник в Тайния Град. Крехкото момиче на картината беше чел.

— След седмица ще се оженя за нея — спокойно каза Алир. — Ще имаме дете.

— Нечистокръвно, — замислено произнесе Сантяго. В гласа му нямаше презрение или превъзходство, само констатация на факта и тъга. — Семейство Шас едва ли ще го приеме.

— Знам.

— Решихте ли какво ще правите?

— За начало ще ги пратя някъде далече от тук, а после ще видим.

— Това е ваш избор, Алир, и никой няма право да ви натрапва своето мнение, — мъдро отбеляза Сантяго. Той най-накрая се откъсна от картината и плавно тръгна из огромното студио на Кумар. — Бих искал да разбера какво става с моята поръчка.

— Разбира се. — Художникът се приближи до стояща в ъгъла фигура, покрита с бял плат. — Признавам, че никога не ми се е налагало да работя в толкова кратки срокове, но се постарах.

— Двойното възнаграждение, което поискахте за това, сигурно способстваше за усърдието ви — отбеляза пестеливият Сантяго.

— До известна степен — да, — съгласи се шасът. — Между другото, комисарю, отдавна исках да ви питам: защо вие сам не правите кукли? Вашите възможности…

— Възможностите не са способности, — усмихна се навът и показа картината. — Погледнете колко тънко сте предали своята любов, Алир, колко ярко сте изразили възхищението си. Това не може да се научи, това е нарисувано със сърцето. За това, когато ми трябва кукла, която да не се отличава от оригинала, се обръщам към вас.

— Благодаря.

Поласканият художник склони глава и свали плата от статуята.

— Вашата поръчка.

Куклата представляваше точно копие на най-близкия помощник на Сантяго. Както предсказа комисарят, работата на Кумар нямаше недостатъци. Сантяго даже си помисли, че едва ли бе различил копието от оригинала. Той заобиколи безжизненото създание и прокара нокът по гърдите му. От драскотината потече гъста навска кръв.

— Блестящо, Алир. Съживявахте ли я вече?

— Чаках вас.

— Действайте.

Художникът извади от джоба си малка златна пластинка с гравирано на нея заклинание и я сложи в устата на куклата.

— Вълнуващ миг, — прошепна Алир.

— Безпокои ви заклинанието?

— Не, — отговори художникът, без да сваля пламналите си очи от куклата. — Живот, Сантяго, ние даряваме живот! Какво прекрасно усещане изпитвам, докато наблюдавам, как моето създание, моето дете, част от самия мен, придобива свой собствен живот! Отваря очи, прави първата си крачка. Това е венецът на творчеството!!!

— Малко ме безпокои пластината…

Художникът беше принуден да се върне в реалността:

— Не се притеснявайте, комисарю, тя напълно ще се разтвори в тялото на куклата след два часа. Няма да остане следа.