Боговете на войната [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Серия: Цезар #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-714-5
- Переводчик: Боряна Йотова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Боговете на войната [bg]». Краткое содержание книги:
Адан се върна по люшкащата се палуба.
— Пясъчният часовник е обърнат вече три пъти, господарю. Зората не е далече.
— Значи най-после ще разберем дали ни чакат — отвърна Юлий.
Отначало нощта изглеждаше безкрайна и все пак някак си беше отлетяла. Военачалниците на седемте легиона бяха по корабите около него, чакаха нетърпеливо зората. На всяка галера имаше съгледвач, разположен на най-високата точка, та при първите сивкави проблясъци на зората да оглежда морето за врагове. Юлий почувства странна свобода, като осъзна, че нищо не може да промени. Беше като пролука в напрежението, на която можеше почти да се наслади, и в тъмнината си спомни за Рений. Искаше му се той да е тук и да може да ги види. Щеше да изпита удоволствие от риска, който беше поел ученикът му, и да разбере смисъла му. Юлий погледна напред, сякаш можеше да види Гърция чрез силата на въображението си. Зад гърба му имаше толкова много духове — а някъде пред него беше Брут.
След като Цецилий беше успял да се внедри в легионите на Помпей, Юлий изпрати още петима мъже, които да проникнат в гръцките градове. Цецилий докладваше редовно всеки месец, превърна се само в глас, който информираше за действията на Помпей. Беше изнервящо да се разчита само на един-единствен шпионин и Юлий непрекъснато се притесняваше, че Цецилий се е обърнал срещу него.
Отхвърли тази мисъл, също както и другите колебания. И това нямаше власт да промени. Ако докладите бяха точни, Помпей беше на север, край Дирахий. Легионите му бяха разположени така, че да охраняват западния бряг, но нямаше как да знаят къде точно ще акостира Юлий, преди да е станало прекалено късно. Освен ако някой не го беше предал. Усмихна се. Знаеше, че моментът на успокоение е илюзия. Не можеше да престане с безкрайните анализи на плановете, така както не можеше да спре вятъра.
Тупкането на боси крака по палубата го накара да се обърне.
— Господарю! Зората — каза един моряк. Сочеше на изток.
Юлий се взря в непрогледната тъмнина. И точно когато понечи да се тросне, видя сивкава линия, а под нея черната, която разделяше света от небесата. Виждал беше как слънцето изгрява в морето — и все пак дъхът му спря, когато първият златен лъч си проправи път и облаците се озариха в пурпурно.
— Вражеско платно! — извика съгледвачът от мачтата и наруши величието на момента.
Юлий стисна дървените перила — прииска му се светлината да дойде по-бързо. Някъде наблизо някой от капитаните на Помпей вероятно панически крещеше заповеди, докато гледаше как флотата му изниква сякаш от нищото. Юлий нямаше да промени курса. Помисли си, че усеща мириса на земя в морския въздух, но знаеше, че това е мирисът на отчаяната надежда.
Наоколо се появиха мъглявите силуети на трийсетте галери. По палубите щъкаха забързани хора. Сърцето му заби по-силно, почти болезнено, докато чакаше съобщението, че Гърция се вижда.
Вече се виждаха три от галерите на Помпей. Едната беше толкова близо, че можеше да види белите пръски на греблата.
— Земя! — чу Юлий, изрева от въодушевление и вдигна юмрук към небето.
Войниците му също се развикаха радостно, като видяха кафявата линия отпред — това означаваше, че няма да ги заловят в морето.
Барабаните, мълчали цяла нощ, внезапно се оживиха и започнаха да отмерват по-бърз, почти убийствен ритъм. Сърцата на гребците можеше да се пръснат, но барабаните биеха като за атака и галерите запориха вълните.
Юлий вече виждаше къщите на събуждащия се град и като бръмчене на насекомо чу тръбите, които свикваха войниците на Гърция да защитят жителите. Дали беше Орикон? Мислеше, че е той, въпреки че бяха минали почти двайсет години, откакто се бе качил на кораб в това пристанище.
Звукът на барабаните разпали кръвта му още повече. Брегът се приближаваше. Трите галери на Помпей вече бяха в пристанището и по палубите им тичаха и крещяха мъже. Той се усмихна — нека ги е страх. Нека само го оставят да стъпи на брега и ще им докаже, че Рим още може да ражда военачалници.
Брут стана от твърдата си постеля и започна поредицата упражнения, с които посрещаше всяко утро. Рений го беше научил на тях, но Кабера ги промени, така че сега имаше почти толкова движения, които да увеличат гъвкавостта му, колкото и за да поддържат силата му. След половин час тялото му блестеше от пот. Слънцето вече се беше издигнало над далечния Дирахий. Той взе меча и започна упражненията, които беше учил преди десетилетия заедно с Юлий — най-простите удари, които се превръщаха във все по-сложни, почти като танц. Рутината до такава степен се беше превърнала в част от него, че оставяше съзнанието му напълно свободно и той използваше времето, докато се упражняваше, за да обмисли мястото си в силите на Помпей.