Дрога [bg]

— Свършват кислородните бутилки.

— Какво?

— Кислородните бутилки свършват. Поръчай нови от централния склад.

— Добре — каза Кларк.

Техничката излезе и той остана сам в стаята. Избута бързо количката до рафтовете с консумативи за анестезиологията. На най-долния рафт имаше няколко контейнера етер. Отстрани имаше табела: „Само за оторизиран персонал“.

Взе седем контейнера и ги сложи на един от рафтовете на количката. След това потърси по-навътре и откри таймер, с който измерваха времето за действие на упойките. Беше механичен, задвижван с пружина, но много точен.

Намери и бутилка кислород. Беше малка, само няколко децилитра, но много тежка. Можеше да я носи под мишница, но тежеше поне десет килограма.

Огледа се, намери стикерите и залепи един на кислородната бутилка: ПРАЗНА. ВЪРНИ В ЛАБОРАТОРИЯТА ЗА ЗАРЕЖДАНЕ.

След няколко минути се върна в стаичката на чистачите и свали работните дрехи.

„Боже, какъв ужасен полет“ — продължаваше песента по радиото.

Той го изключи, събра материалите, уви ги в работните дрехи и тръгна към асансьора.

След като излезе от болницата, го обзе някакво доволство. Беше успял — беше се справил. Подкара в ранната утрин, но скоро задоволството му изчезна.

Най-трудната част все още предстоеше.

Кара цели двайсет минути през задни улички и жилищни райони, докато излезе на магистралата за Санта Моника.

След това още дванайсет минути, за да стигне до изхода за Лос Калос.

Когато слезе от магистралата и подкара по малкия път, който водеше в северна посока, към „Адванс“, слънцето вече се показваше над планините.

Когато стигна черната табела край пътя, вече беше съвсем светло. Подмина я с около половин километър, отби от пътя и вкара колата в някаква горичка. Тръгна назад към шосето и опита да прикрие следите от гумите, но се оказа трудно и след няколко минути се отказа.

Върна се при колата, извади материалите и се запромъква през гората към „Адванс“.

След петнайсетина минути стигна до малко възвишение, от което се виждаше стъклената сграда и паркингът. На паркинга, до лимузината, имаше две полицейски коли. До тях стояха ченгета и говореха с нисък мъж — Харви Блъд.

Изглежда, спореха — Блъд размахваше ръце и говореше разпалено, ченгетата го гледаха и се мръщеха.

Кларк погледна към прозорците на лабораторията си. Обикновено оставяше един прозорец отворен, макар да беше забранено — мразеше задушни помещения сутрин.

Намери прозореца. Имаше късмет — никой не го бе затворил.

На паркинга Блъд като че ли спечели спора. Ченгетата свиха рамене, качиха се в колите и потеглиха. Един полицай обаче остана пред входа на сградата.

Щом патрулните коли си заминаха, Харви Блъд влезе вътре. Полицаят остана пред входа. Извади пистолета си от кобура, прегледа го и пак го прибра, но остави каишката откопчана.

Направи няколко упражнения за бързо вадене на оръжието, остана видимо доволен и седна на стъпалата.

Кларк реши да изчака.

Лампата в кабинета на Харви Блъд светна.

Кларк тръгна надолу по склона.