Шест гроба преди Мюнхен [bg]

— Арестуван сте! Не можете да размахвате оръжие на публично място!

Майкъл го избута с рамо и продължи към колата. Розали не се виждаше, сигурно бе седнала вътре и загряваше двигателя. Майкъл отчаяно се устреми към нея. Полицаят го хвана за ръката.

— Не се дръжте неразумно. Аз съм служител на германската полиция и току-що ви казах, че сте арестуван.

С този подчертан баварски говор гласът му дори звучеше приветливо. Майкъл заби юмрук в лицето му. Полицаят залитна, но изтича тромаво след него. Опитваше се да избута Майкъл обратно към Съдебната палата, но може би се боеше да му посегне грубо заради оръжието.

— Аз съм служител на полицията! — повтори той слисан, че някой отказва да се подчини на заповедите му, подкрепени с цялата тежест на закона.

Майкъл се извъртя и го простреля в гърдите.

Полицаят увисна върху него, погледна го опулено в очите и смънка с изненада и ужас:

— Що за зъл човек сте вие…

Майкъл стърчеше безпомощно на тротоара и думите отекваха в ума му, докато полицаят умираше в краката му.

Под яркото слънце и неговото тяло сякаш отпадаше, губеше сила с всеки миг. Но Розали се озова до него, хвана го под ръка, накара го да тича. Натика го в колата и подкара бясно. Караше като луда по улиците на Мюнхен с единственото желание да стигнат по-скоро до стаята в пансиона. Главата на Майкъл се килна към прозореца на колата и тя видя уплашена, че от лявото му ухо се стича струйка кръв.

Най-после спряха пред пансиона.

Розали помогна на Майкъл да излезе. Той едва се задържаше прав.

Тя измъкна марлята от левия джоб на сакото и я опря в устата му. Майкъл вдигна глава рязко и Розали пак зърна алената струйка под лявото му ухо. Пръстите на дясната му ръка още стискаха дръжката на пистолета, хората наоколо го зяпаха вцепенени.

Розали го издърпа във входа, крепеше го, за да се завлече нагоре по стъпалата. Минувачите непременно щяха да се обадят в полицията. И тя не знаеше защо се опитва да го скрие зад вратата на стаята поне за малко. Заведе го до зеления диван и му помогна да легне. Опря главата му в скута си.

Угнетен от болката под сребърната плочка, но уверен, че страшните сънища няма да го споходят отново, Майкъл я помоли:

— Нека си почина. Остави ме да поспя, докато дойдат. Розали го галеше по челото и той усещаше уханието на рози.

— Да, поспи — отвърна тя.

Не след дълго полицаи от градското управление в Мюнхен нахълтаха в стаята и ги завариха в същата поза. Но седмината мъже от стаята със сводестия таван в Съдебната палата бяха успели да довършат Майкъл Рогън.

Десет години по-късно измъченият му мозък се удави в собствената си кръв от спуканите капиляри. Кръвта беше текла от устата, от носа, от ушите му.

Розали не помръдваше, скутът й бе подгизнал от кръвта на Майкъл.