Загадката на катакомбите [bg]

следващия

миг

е на бойното поле. Войник е. Униформата му е тежка. Бият се. Твой вдига меча си среща враг, когото не може да види. Но докато извършва това движение, разбира, че няма шанс, защото зад него се приближава конник, който го посича и в

следващия

миг

се намира на лодка, която се бори с вълните по време на страшно буря. Крещи. Думите му потъват, отнесени от вятъра. В следващия миг една огромна вълна се стоварва върху мачтата. Той потъва в студенината на морето

все по-дълбоко

и още по-дълбоко

долу към тишината - тишината, която е вечна. Тишината на вселената. Тишината сред звездите. Той е едно със звездите и с тишината, със светлината и мрака. Но изведнъж тишината експоадира...

в крясъци, викове, разпри...

силни гласове

крещят

и той е в един град, стар град преди много дълго време. Преди ужасно много време. Той е Хораций. Той е римлянинът Хораций. Броди по улиците, бяга по улиците заедно с тълпа побеснели мъже. Дирят един неверник, еретик, една християнска монахиня. Тя почита Бог. Наближават Колизея, където той често говори на трибуната, но сега не я виждат. Къде е тя? Усеща вкуса на кръвта в устата си. Усеща кръвожадността си. Част от него му се противопоставя. Та тя е просто едно момиче. Но Божията мъст е в него, като че е обладан. Той продължава... напред... Къде е плъхът? Тичат през града. „В катакомбите - крещи единият от преследвачите. -Тя се втурна към катакомбите! ” В следващия миг те се спускат по тъмните стълбища, където християните оставят мъртъвците си да гният за радост на плъхове и насекоми. Каква воня само! Тя се е втурнала в мрака, скрила се е, но те знаят, че са я надхитрили. Започват да събират камъни. Камък по камък. Един върху друг. Така тя ще изгние заедно с мъртвите. Те препречват тунела с камъни. Готови са. После излизат навън, на свеж въздух - в града - усмихват се. Тя си е получила заслуженото.

Слава на Юпитер - царя на боговете!

Слава на Плутон — цар, на подземното царство,

бог на мъртвите.