![Загадката на катакомбите [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/0/8/2/zagadkata-na-katakombite-bg-download.jpg)
Загадката на катакомбите [bg]
- Автор: Эгеланн Том
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-161-079-2
- Переводчик: Ростислав Петров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Загадката на катакомбите [bg]». Краткое содержание книги:
Злополуката се случи на един ляв завой. Предната гума излезе извън очертанията на асфалта. Валентино не успя да овладее автомобила. Роберт се хвана здраво за единственото, с което разполагаше - предпазния колан.
„Ще катастрофираме ” - помисли си той.
Таванът на автомобила се удари в една скала, след което отскочи. Падна косо и се повлече по наклона. Валентино се опита да спаси положението и да върне автомобила на пътя, но наклонът си каза думата. Робърт притаи дъх. Минаха покрай дърво, което растеше по наклона до реката.
Имаше чувството, че се намира на влакче на ужасите в парка „Тиволи”. Влакче на ужасите, което се движи твърде, твърде бързо.
Удариха се в един речен камък, който обърна колата. Роберт усети болка в стомаха си. Главата му се завъртя. Отново и отново.
Минибусът се обърна. Чу звука от чупенето на стъклата. Роберт удари главата си в покрива. Не го заболя. Поне не в момента. Дори не беше забелязал, че кърви. Важното беше да се държи здраво и да не се пуска.
Минибусът се въртеше...
....въртеше....
...въртеше...
Навсякъде виждаше метал и стъкла.
После паднаха във водата.
В Осло полицаите освободиха двете жени, които бяха завързани за столовете. Монасите бяха изведени от хотелските стаи от полицаите.
Ръководителят на полицейското разследване получи обаждане от оператор.
- Полицията е локализирала минибуса - каза той на майката на Роберт. - Опитват се да го спрат.
- Боже мой!
Тя извади мобилния си телефон и с трепери ръце набра номера на Роберт.
Отговори телефонният секретар.
- Роберт! - извика тя отчаяно.
Къде съм?
Вода.
Вода ли е това?
Вода!
Навсякъде. Вода! Ледена вода!
Роберт отвори широко очи от раз. Водата прииждаше на талази и се вливаше в минибуса. Роберт се нуждаеше от въздух. Гълташе вода. Кашляше. Раменете му се повдигаха френетично. Трябваше да успее да се освободи от колана си и да се издигне над повърхността на водата.
Минибусът беше потопен. Само гумите и половината каросерия се виждаха над повърхността на водата.
Всеки път, когато се опитваше да се освободи, главата му потъваше под водата. Опита се да задържи въздуха си. Със сетни сили за пореден път вдигна главата си над водната повърхност. Пое въздух и нагълта малко вода.
Внезапно съзря двата накита точно пред себе си.
И онзи, който беше открит при църквата в Боргунд, и другият, който беше взел със себе си от катакомбите.
Луцио трябва да ги бе изпуснал, когато се бяха преобърнали.
Роберт ги грабна.
Около него монасите крещяха. Всеки се страхуваше за собствения си живот.
Трябва да успея да се освободя.
Но къде се освобождаваше коланът? За да открие трябваше да си поеме въздух и отново да пусне глава под водата.
Пое си въздух толкова дълбоко, че беше в състояние да скъса колана. Трябваше да бъде просто. Червено копче. Натисна го с пръста си! Хоп! Движение, което бе правил хиляди пъти. Но никога не го беше правил под вода. Никога не го бе правил с пръсти, посинели от студ! Никога не го бе правил с два накита в ръце! Никога не го бе правил с глава, потопена в ледената вода!
Навън! Трябва да успея да изляза навън!
Накрая беше принуден да се откаже. Вдигна глава над повърхността на водата. Имаше нужда от въздух. Кашляше. Ръцете му трепереха от студа. Едва усещаше пръстите на краката си.
Навън! Трябва да успея да изляза навън!
Напълни дробовете си с въздух и после пъхна глава под водата, за да открие копчето за освобождаване на колана. Червеното копче. Трябваше просто да го натисне - толкова лесно беше! - и щеше да се освободи.
Къде е?
КЪДЕ Е?
Роберт!
Шепот.
Той разтвори широко очи под водата. Не виждаше нищо. Само вода.
??? къде ???
??? съм ???
??? аз ???
Роберт!
Гласът. Гласът в главата му.
Глас, който беше чувал и преди.
Дишай, Роберт! Вдигни главата си над повърхността на водата!
- Мамо?
Той хвана колана, повдигна го и успя да се измъкне. Кашляше.
- Мамо? - крещеше той.
За един миг му причерня. Всичко потъна в мрак и беше прекрасно. Когато се върна на себе си, си спомни. Не майка му го викаше.
Беше Анджелина.
Анджелина?
Погледна ръцете си.
Украшенията ги нямаше!
Какво беше станало с тях?