Останалото е мълчание
- Автор: Майкълидис Алекс
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9789543895137
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Останалото е мълчание». Краткое содержание книги:
Но не винаги мълчанието е пречка да разкриеш истината. Така смята криминалният психотерапевт Тео Фейбър. Той е убеден, че може да въздейства на Алисия и от години очаква това, което наистина се е случило през онази нощ, да излезе наяве.
Сред мълчанието на Алисия изникват мотивите за едно опустошаващо престъпление, в което жертви са не само мъртвите...
Останалото е мълчание е презицно замислен и умело написан трилър. Увлекателният стил на Алекс Майкълидис приковава вниманието от първата страница. Авторът умело повежда читателя през историята, представяйки различни гледни точки, за да изгради цялостната картина.
Знаех отговора на този въпрос… Пол може и да е неудачник, но не е глупав.
— Не, разбира се, мама ще ме убие. Нуждая се от помощта ти, Алисия. Затова съм дошъл.
— Нямам толкова много пари, Пол.
— Ще ти ги върна. Не ми трябват всичките наведнъж. Само една част.
Не казах нищо. Той продължи да ме моли да му дам някакви пари, колкото и да са. „Онези хора“ искали нещичко още тази вечер. Пол не смееше да се върне с празни ръце.
Не знаех какво да направя. Исках да му помогна, но подозирах, че начинът не е просто да му дам пари. Освен това знаех, че проблемите му няма дълго да останат в тайна от леля Лидия. Не знам аз какво бих направила, ако бях на мястото на Пол. Разправията с Лидия вероятно е по-страшна от лихварите кожодери.
— Ще ти напиша чек — отговорих му накрая.
Пол прочувствено благодари и продължи да мънка: „Благодаря ти, благодаря ти.“ Написах му чек за две хиляди лири, платими на приносителя. Знам, че той не искаше това, но цялата история беше непозната територия за мен. Пък и не вярвах на всичко, което Пол каза. Нещо в думите му звучеше фалшиво.
— Може би ще ти дам повече, след като говоря с Гейбриъл… — казах. — Но е по-добре да измислим друг начин, за да оправим работата. Братът на Гейбриъл е адвокат и вероятно ще може…
Пол подскочи и ужасено поклати глава.
— Не, не, не! Не казвай на Гейбриъл. Не го замесвай! Моля те! Аз ще измисля как да се оправя. Ще реша проблема.
— Ами Лидия? Мисля, че трябва да й…
Пол трескаво разтърси глава и взе чека. Изглеждаше разочарован от сумата, но не каза нищо. След малко си тръгна.
Имах чувството, че съм му изменила. Винаги съм имала това чувство с Пол, още докато бяхме малки. Никога не успявах да отговоря на очакванията му за мен — да бъда майчинска фигура за него. Той би трябвало да ме познава по-добре, аз не съм майчински тип жена.
Казах на Гейбриъл, когато той се върна, и разбира се, той веднага ми се ядоса. Гейбриъл каза, че не е трябвало да давам пари на Пол изобщо; че не му дължа нищо и че не съм отговорна за него.
Знам, че Гейбриъл е прав, но истината е, че пак се чувствам виновна. Аз избягах от онази къща и от Лидия, а Пол остана. Той все още е затворен в капан там. Все още е осемгодишен. Искам да му помогна.
Но не знам как.
6 август
Цял ден рисувах и експериментирах с фона на картината с Исус. Правех скици по снимките ни от Мексико — червеникава, напукана земя и тъмни, бодливи храсти — и си мислех как да уловя онази горещина и необхватна суша, — когато чух Жан-Феликс да ме вика.
За секунда помислих да не му отговарям, да се престоря, че не съм тук. След това обаче чух изтракването на портата и беше късно. Подадох глава навън и го видях да върви през градината. Жан-Феликс ми помаха.
— Хей, кукло — каза той, — безпокоя ли те? Работиш ли?
— Да.
— Добре, добре, продължавай в същия дух. До изложбата остават само шест седмици. Ужасно си изостанала. — Жан-Феликс се засмя с онзи негов дразнещ смях. Изражението ми сигурно ме издаде, защото той побърза да добави: — Шегувам се. Не съм дошъл да те проверявам.
Не казах нищо. Върнах се в ателието и Жан-Феликс ме последва. Придърпа стол пред вентилатора. Запали цигара и димът се завъртя като вихрушка около него. Застанах пред триножника и взех четката. Жан-Феликс говореше, а аз работех. Оплака се от жегата и каза, че Лондон не е проектиран да се справя с такова време. Сравни Лондон в неблагоприятна светлина с Париж и други големи градове. След известно време престанах да го слушам. Той продължи да се оплаква, да се оправдава, да се самосъжалява и да ме отегчава до смърт. Никога не ме пита нищо. Не проявява интерес към мен. Дори след толкова много години аз съм само средство за постигане на неговата цел — публика за „Шоуто на Жан-Феликс“.
Може би не съм любезна към него, той е стар приятел и винаги ме е подкрепял. Жан-Феликс е самотен, това е всичко. Аз също съм самотна. Предпочитам да съм самотна, отколкото да бъда с неподходящ човек. Затова нямах сериозни връзки преди Гейбриъл. Чаках Гейбриъл, някой толкова истински, солиден и искрен, колкото другите бяха фалшиви. Жан-Феликс винаги е ревнувал заради връзката ни. Опитваше се да го скрие — и все още го прави, — но е очевидно, че мрази Гейбриъл. Все роптае против него, намеква, че Гейбриъл не е талантлив като мен и че е суетен и егоцентричен. Мисля, че Жан-Феликс вярва как един ден ще ме спечели на своя страна и че аз ще падна в краката му. Но не съзнава, че с всяка злонамерена забележка и язвителен коментар ме тласка все по-силно в обятията на Гейбриъл.
Жан-Феликс винаги намеква за нашето дълго, дълго приятелство. С това ме държи — жизнерадостта и ентусиазма на онези ранни години, когато бяхме само „ние срещу целия свят“. Но дали съзнава, че се е вкопчил в период от моя живот, когато не бях щастлива? И привързаността ми към Жан-Феликс е пак заради онова време. Ние сме като женени мъж и жена, които вече не се обичат. Днес осъзнах колко много не мога да го понасям.