Останалото е мълчание
- Автор: Майкълидис Алекс
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9789543895137
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Останалото е мълчание». Краткое содержание книги:
Но не винаги мълчанието е пречка да разкриеш истината. Така смята криминалният психотерапевт Тео Фейбър. Той е убеден, че може да въздейства на Алисия и от години очаква това, което наистина се е случило през онази нощ, да излезе наяве.
Сред мълчанието на Алисия изникват мотивите за едно опустошаващо престъпление, в което жертви са не само мъртвите...
Останалото е мълчание е презицно замислен и умело написан трилър. Увлекателният стил на Алекс Майкълидис приковава вниманието от първата страница. Авторът умело повежда читателя през историята, представяйки различни гледни точки, за да изгради цялостната картина.
— Не?
— Намерих я в къщата.
— Как влязохте?
Жан-Феликс се изненада от въпроса.
— Какво?
Видях, че той бързо преценява наум. И после кимна.
— А, разбирам какво имате предвид. Ами, има порта, която води от улицата до градината зад къщата. Обикновено е отключена. И от градината влязох в кухнята през задната врата, която също беше отключена. — Жан-Феликс се усмихна. — Знаете ли, говорите по-скоро като детектив, отколкото като психиатър.
— Аз съм психотерапевт.
— Има ли разлика?
— Опитвам се да разбера душевното състояние на Алисия. Как преценихте настроението й?
Той повдигна рамене.
— Тя изглеждаше добре, малко притеснена за работата си.
— Това ли е всичко?
— Алисия не изглеждаше така, сякаш ще застреля съпруга си след няколко дни, ако това питате. Тя изглеждаше… чудесно. — Жан-Феликс изпи кафето си и се поколеба, когато му хрумна нещо. — Искате ли да видите някои от картините й? — Без да дочака отговор, той стана, отиде до вратата и ми направи знак да го последвам. — Елате.
20.
Влязохме в хранилище. Жан-Феликс се приближи до голям сандък, вдигна капака и извади три картини, увити в одеяла. Подпря ги на стената и внимателно ги разви една по една. След това отстъпи назад и с театрален замах ми представи първата.
— Voila!10
Погледнах я. Картината бе фотографски реалистична — като останалите творби на Алисия. Изобразяваше почти автомобилната катастрофа, убила майка й. В разбитата кола се виждаше женско тяло, превито над волана. Жената беше в кръв и очевидно мъртва. Духът й, душата й се издигаше от тленните останки като една голяма птица с жълти крила, която отлита към небето.
— Великолепна е, нали? — каза Жан-Феликс, докато й се любуваше. — Всичкото това жълто, червено и зелено… Мога да се изгубя в тях. Радостно е.
Радостно не беше думата, която бих употребил. По-скоро обезпокоително. Не бях сигурен какво точно мисля за картината.
Погледнах следващата. Изображение на Исус на кръста. Или е нещо друго?
— Това е Гейбриъл — обясни Жан-Феликс. — Приликата е много добра.
Наистина беше Гейбриъл — изобразен като Исус, разпънат на кръста. От раните му се процеждаше кръв. На главата му имаше венец от тръни. Очите му не бяха сведени, а вперени напред — немигащи, измъчени, безочливо укорителни. Имах чувството, че ме изгарят. Вгледах се по-внимателно в картината — предметът, пристегнат с ремък за торса на Гейбриъл, бе пушка. Изглеждаше абсурдно.
— Това ли е пушката, с която го убиват?
Жан-Феликс кимна.
— Да, мисля, че е била негова.
— И картината е нарисувана преди убийството?
— Месец и нещо преди това. Показва за какво е мислила Алисия, нали? — Той премина на третата картина. Платното беше по-голямо от другите. — Тази е най-добрата. Отдръпнете се назад, за да я видите по-хубаво.
Послушах го и отстъпих няколко крачки. След това се обърнах и погледнах. В момента, в който видях изображението, неволно се засмях.
Беше Лидия Роуз, лелята на Алисия. И бе очевидно защо е толкова ядосана на картината. Лидия беше изобразена гола, излегната на тясно легло, което се огъва под тежестта й. Беше огромна, разплута, чудовищно дебела — експлозия от плът, която прелива от леглото, свлича се на пода и се разстила из стаята, надиплена и нагъната като пластовете на сив яйчен крем.
— Боже! Това е жестоко.
— Мисля, че е прелестна. — Жан-Феликс ме погледна с интерес. — Познавате ли Лидия?
— Да, посетих я.
— Разбирам — усмихна се той. — Подготвили сте се. Аз не познавам Лидия. Алисия я мразеше.
— Да — отвърнах, гледайки картината. — Виждам.
Жан-Феликс започна внимателно да увива картините.
— Ами „Алкестида“? Може ли да я видя отново?
— Разбира се, елате с мен.
Поведе ме по тесен коридор към дъното на галерията. „Алкестида“ заемаше отделна стена. Беше красива и загадъчна, както я помня от изложбата. Алисия, гола в ателието, пред празно платно, рисуваше с кървавочервена четка. Вгледах се в изражението й. Пак не можах да го разгадая. Намръщих се.
— Неразгадаема е.
— Това е смисълът — отказът да коментираш. Това е картина за мълчанието.
— Не съм сигурен какво имате предвид.
— Ами, в сърцето на изкуството е мистерията. Мълчанието на Алисия е нейната тайна — нейната мистерия в религиозния смисъл на думата. Затова я е кръстила „Алкестида“. Чели ли сте трагедията? От Еврипид е. — Жан-Феликс ме погледна с любопитство. — Прочетете я, тогава ще разберете.