Потомъкът на върколака
- Автор:
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Найденов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомъкът на върколака». Краткое содержание книги:
Пак ли той се катери нощем по пълнолуние по стръмните зъбери на скалите? Отдолу, приклекнала в снега и втренчила невиждащ поглед в тъмното, го чака Черната Чума, а очите й жадно проблясват в мрака!
Зовът й е бил чут! Зовът на дивото, на първичното!
Последният потомък на Върколака поема по пътя към своето прокобно, забравено минало, откъдето никой никога не се е завърнал…
За наше най-голямо съжаление Фокс и Репел бяха започнали да се изморяват. Животните затъваха до гърди в дълбоките преспи, хлъзгаха се назад и с неимоверни усилия успяваха да се задържат на крака по стръмното. Вече не пръхтяха въодушевени, не бяха така нетърпеливи, както на тръгване.
Деретата и клисурите в Шварцвалд са толкова много, щото постепенно ни завладя чувството, че никога няма да се оправим в тяхната плетеница. Докато тук вещицата явно се чувстваше в свои води: на едно място видяхме, че бе обикаляла край изоставена колиба на въглищар; на друго бе късала корени от надвиснала над пътечката скала; на трето бе приседнала да отдъхне под едно дърво и то съвсем наскоро, най-много преди два часа, защото следите бяха пресни… Това удвояваше нашите усилия и амбиции. Ала денят помръкваше все по-бързо, светлината изтляваше.
Странно нещо! Откакто бяхме напуснали замъка Нидек, никъде по пътя си не бяхме срещнали жива душа — нито горски, нито въглищар, нито дори заблуден дървар. В този сезон Шварцвалд бе толкова самотна, запустяла, студена и усойна планина, каквито са зиме и прериите в Северна Америка.
Бе едва пет часа привечер, а мракът напълно ни беше обгърнал. Шпервер спря и се обърна към мен:
— Скъпи мой Фриц, трябвало е да потеглим поне два часа по-рано. Преднината на Вълчицата е прекалено голяма. Едва ли ще можем да я застигнем сега! Само след броени минути тук ще стане тъмно като в рог. Най-разумното за момента е да се опитаме да се доберем до Нащърбената канара, която е на двайсет минути път, да намерим там приют, да накладем хубав огън, да хапнем от провизиите и да се подкрепим с винцето, което съм наточил в козия мях. А щом се появи месечината, ще поемем отново на път. И ако вещицата не е самият дявол в човешки облик, то гарантирам ти, че ще я намерим вкочанена под някое дърво! Невъзможно е човешко същество да издържи такова физическо натоварване и да устои на такъв студ, разбери! Дори Зебалт, който минава за пръв катерач в цял Шварцвалд, не е способен на подобно геройство! Това е то, Фриц! Какво ще кажеш за плана ми? По-добро едва ли ще можем да сторим!
— Така е! Струва ми се, че трябва да сме луди, ако смятаме да постъпим другояче. А и аз като че ли май взех да огладнявам…
— Тогава на път! Да не се бавим повече!
Шпервер мина отпред, навлезе в тясното проходче и като направляваше поводите с веща ръка, внимателно се запромъква между надвисналите отстрани скали. Елите сплитаха клони над нас, под краката ни в тънички вади течеше почти пресъхнал поток. Отвреме навреме някой заблуден лъч на залязващото слънце проникваше в горските дълбини и изтръгваше оловни отблясъци.
Скоро тъмнината се превърна в мастило, а и дяволското гърло дотолкова отесня, че трябваше да пусна поводите на Репел. Оставих го на инстинкта му да ни води. Впрочем, стъпките на конете по хлъзгавите речни камъни отекваха в тишината като зловещи крясъци на маймуни. Съседните канари веднага им отвръщаха, ехото ни блъскаше отвсякъде. Животните се плашеха, дърпаха се, но назад не можехме да се върнем. И да искахме, нямаше как.
Най-сетне в дъното на тясното ждрело някаква синкава точица като че ли взе да нараства — това беше изходът!
— Фриц! — каза ми Шпервер. — Както вече си забелязал, движим се по коритото на потока Тункелбах. Това е най-дивото дефиле в цял Шварцвалд, което в единия край е задънено и свършва с така наречената Фуния на Гръмотевиците. Напролет, когато снеговете започнат да се топят, Тункелбах излива там всичко, което мъкне със себе си от височина двеста метра! Грохотът е оглушителен! Водата ври и кипи, клокочи, понякога нивото й се покачва дотам, че дори наводнява Голямата пещера на Нащърбената канара. В този час обаче пещерата трябва да е суха, така че ще можем да накладем огън.
Докато слушах Гедеон и се опитвах в мрака да огледам зловещото дефиле, в съзнанието ми изплува отговорът на въпроса защо хищниците търсят подобни места, където да изровят своите леговища. В действителност животните, които познават ласката на слънчевите лъчи: дивата коза, покатерила се на най-високата скала; конят, препуснал волно в равнината; кучето, подскачащо радостно в двора край своя стопанин; птицата, носеща се в сините висини; всички те се радват на щастието, на светлината, те посрещат деня с танци и радостни крясъци. Дори в рева на сръндака, долитащ изпод вековните дървета, има поезия, мечтание за волност и свобода, както и в мястото, което той е избрал за подслон. В глигана пък има нещо грубо и рязко, нещо недодялано, мрачно, такива са и непристъпните храсталаци, които той обитава. Орелът е горд, надменен, също като него са и високите скали, сред които гнезди. Лъвът е величествен… величествени са и пещерите, които той си избира… Докато лисицата, вълкът, белката… те търсят мъртвилото, мрака, те бягат от светлината и радостта, мъчат да се заровят в земята, колкото се може по-дълбоко в своята бърлога.