Потомъкът на върколака
- Автор:
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Найденов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомъкът на върколака». Краткое содержание книги:
Пак ли той се катери нощем по пълнолуние по стръмните зъбери на скалите? Отдолу, приклекнала в снега и втренчила невиждащ поглед в тъмното, го чака Черната Чума, а очите й жадно проблясват в мрака!
Зовът й е бил чут! Зовът на дивото, на първичното!
Последният потомък на Върколака поема по пътя към своето прокобно, забравено минало, откъдето никой никога не се е завърнал…
Бяхме се озовали пред една елова горичка. Обикновено снегът в такива горички рядко пада под нивото на най-долните клони, така че тук ни чакаше труден пасаж за проучване. Шпервер слезе от коня да огледа по-хубаво терена, накара ме да застана от лявата му страна, за да не хвърлям сянка пред него.
На много места земята беше покрита с големи купчини прогнила шума, посипана с онези така познати ни съчки, елови иглички, шишарки и вейчици, върху които трудно остават следи. Единствено в някои по-открити и проветриви участъци имаше навян сняг и тъкмо там Шпервер се мъчеше да проследи дирята на магьосницата.
Един час ни бе необходим, докато се оправим в този горски лабиринт. Старият бракониер хапеше мустаци, оклюмал нос. Когато просто исках да го подкрепя с блага дума или просто да му изрека насърчително слово, той възпираше още в зародиш добронамерените ми помисли с надигнат показалец:
— Тихо! Нищо не говори и нищо не казвай! Това ме смущава и обърква! Сега аз размишлявам!
Най-сетне се спуснахме в една долчинка, внезапно изникнала от лявата ни страна. Гедеон доволно поклати глава, след което ми показа стъпките на Вълчицата на отсрещния скат сред метличините.
— Да-а-а, драги ми Фриц! Онова там не е фалшива следа, бъди сигурен! Можем да я последваме напълно спокойно!
— Защо? Откъде си толкова убеден?
— Защото познавам добре вещицата! Тя винаги има навика в подобни ситуации да обърква своите преследвачи! Най-напред прави няколко крачки нанякъде, после се връща на изходното място и поставя уловки, след което поема в обратна посока, докато най-неочаквано излиза на някоя полянка, откъдето спокойно продължава по пътя си, почувствала се вече уверена, че не могат да я проследят. И когато си въобрази, че са изгубили дирите й, не се притеснява от нищо и тогава допуска грешки, които ни помагат да я намерим. Ето, виж там, отпред. Какво ти разправях!… Сега тя явно като глиган се промъква под храсталаците, няма да ни е трудно да я догоним! Тъй че да отдъхнем за миг и да изпушим по една лула!
Спряхме и славният бракониер, чието лице бе започнало да се разведрява, се обърна към мен и възкликна въодушевено:
— Фриц, днешният ден може да се окаже един от най-прекрасните в живота ми! Ако двамата с теб заловим вещицата, искам лично да я завържа за задницата на моя вихрогон Фокс и да я влача като чувал с картофи чак до замъка Нидек. Само че има нещо, което ме притеснява…
— Какво толкова те притеснява, Гедеон?
— Забравих си ловния рог! Щеше ми се да го надуя, както само аз си знам, още щом наближим замъка, и така да известя за нашата славна победа!
Бракониерът се разсмя от сърце. После всмукна дълбоко дима, след което продължихме напред.
Следите на Вълчицата следваха по склона в гората, който се оказа толкова стръмен, че на няколко пъти бяхме принудени да слизаме от конете и внимателно да ги водим за юздите.
— Ето я, проклетницата, тук е свила надясно! — почти шепнешком ме предупреди Шпервер. — От тази страна на планината, Фриц, скатовете са ужасно стръмни. Ще се наложи единият от нас да остане на място и да държи конете, докато другият се изкатери най-отгоре и огледа добре терена. Трябва внимателно да преценим положението, за да знаем как да действаме по-нататък! Само че… Дявол да го вземе, май взе да се смрачава!
Действително така беше! Пейзажът край нас неусетно, но видимо се променяше. С падането на мрака огромните сиви скали, натежали от провисналите по тях ледени късове, извисяваха още повече в тъмното своите зъбери, сякаш бяха ледени рифове, изникнали най-неочаквано сред заснежен океан.
Няма нищо по-унило от подобен зимен пейзаж във високите планини: голите дървета с оклюмали клони, самотните ледени върхове, усойните клисури и спотаените в тъмнината дерета, трънливите храсталаци, просвяткващи в мрака с хилядите очички на посипалия се по тях скреж… всичкото това ни действаше силно потискащо. Отвсякъде лъхаше студ, всичко бе като че изоставено, някаква неимоверна печал се просмукваше в душите ни и навяваше неописуема тъга. А и тишината бе лепнеща, злокобна, мъртвешка и толкова дълбока, че дори най-малкото изшумоляване на лист сред настръхналите насреща ни клонаци или подхлъзването на вейка по заледения сняг отекваха като гръм. Сякаш бездънна бездна ни засмукваше дълбоко в своята утроба.
Какво нищожество е човекът в сравнение с Майката Природа! Днес го има, утре — не — заличен завинаги от земята!
Отвреме навреме се осмелявахме да изречем малко по-високо:
— Дали не стигнахме вече? Боже, какъв вълчи студ!
Или:
— Хей, Ливерле, защо така оклюма уши?
Ала всичкото това бе, за да чуем собствените си гласове, да се уверим, а може би и взаимно да се окуражим, че все още ни има, че все още сме живи, че сме добре!