Джулия

— Погледнете ме добре, мисис Лофтинг — каза другата жена. — Аз съм тази, която е мъртва, не Оливия. Мисис Лофтинг! Любезната мисис Лофтинг идва да посети бедната луда! Яжте собствените си лайна, мисис Лофтинг. Търкаляйте се в собствените си лайна, мисис Лофтинг. Тогава ще знаете какво съм аз.

Джулия направи нов опит:

— Мисля, че мога да ви помогна… Част от самата вас е затворена в моята къща. Чувам ви да говорите понякога. Мислите ли, че съм луда, като казвам това? Защо казахте, че тук сте на сигурно място?

Мисис Ръдж бе станала внимателна.

— Не мога да направя нищо за вас, велика и превъзходна, мисис Лофтинг. Аз ви презирам. — С разкривено лице тя храчеше думите си. — Вървете си, живейте във вашата къща! Ще ви говоря за Оливия, мисис Велика и Превъзходна, мисис Любезна. Искате да знаете? Оливия беше лоша. Злокобна. Злото — от него не можеш да се отървеш. То си отмъщава. Това, което иска, е отмъщение и то го получава.

— И… тя как си отмъсти?

Мълчанието на мисис Ръдж беше по-лошо от презрението.

— Искате да кажете, че тя ви е подтикнала да направите това, което сте извършили?

— Тя се смее, тя се подиграва с мен. И с вас също се подиграва. Не я ли чувате? Вие нищо не знаете. Нищо. — Бялото и плоско лице с изкривена, тръпнеща уста и почти затворени очи се приближи до Джулия. — Направих това, което направих, мисис Лайно, защото видях какво представлява тя. Имате ли още нужда да ме питате какво беше нейното отмъщение?

— Мисис Ръдж — настоя Джулия. — Тя наистина ли направи това, което повярваха хората?

— Това, което представляваше тя, беше по-лошо от стореното от нея. Обикновените хора не могат да имат и най-малка идея за това. Доволна съм, че съм тук, мисис Лофтинг. Искате ли да ви открия една тайна? — Изкривеното и лице беше изпълнено със злонамереност.

— Да, искам да знам — каза Джулия, наведена над масата, за да улавя неясните думи.

— Бихте имали късмет, ако сте на моето място. — В ъгъла си Робърт подсмъркна шумно. — Вие сте идиотка, мисис Лайно. Такава идиотка като всички нас тук.

Джулия сведе глава. Следи от лиги блестяха върху похабената маса. Стаята й се стори ужасно тясна. Някаква отблъскваща миризма изпълваше въздуха; Джулия се почувства нападната от всички страни, зави й се свят.

— Кого другиго бих могла да видя — успя да каже тя. — Кой друг познавате вие?

— Тази кучка Брайдън — измърмори мисис Ръдж. — Идете всъщност да видите тази лапачка на кисело зеле. Говорете с приятелите на моето семейство. Те трябва да са открили истината.

— Как се казват те? — попита Джулия тихо.

— Имена… Мини Лейбрук. Франческа Темиъл. Пол Уинтър, Джони Ейкфорт. Искате ли други? Дейвид Суифт. Фреди Райли. Пфу! Вървете да им говорите за вашите проблеми, мисис Лайно!

— Благодаря — каза Джулия.

— Точно това, което си мислех. Вашето място е тук, тъпа глупачка. А сега, изчезвайте!

— Остават ви осем минути — каза Робърт от ъгъла си.

— Не, по-добре е… — започна Джулия. Тя стана.

— Тъпа мръсница. Глупачка! Помия от тъпи лайна!

Заобикаляйки безформеното тяло на старата жена, Джулия се спусна към вратата и я отвори. Робърт вдигна изненадан очи, а след това вдигна и тлъстата си ръка. Джулия изтича до края на коридора и се обърна случайно надясно. Забеляза една голяма врата, над която беше запалена лампа, мина през нея и продължи по безкрайните коридори, тласкана напред от представата, че мисис Ръдж и Робърт я преследват с тежките си стъпки. Накрая стигна до една дълга зала, пълна с мъже и жени със сиви и меки лица. Когато тя влезе, всички се обърнаха към нея. Джулия се спря за миг, после пресече бавно залата. Мъжете бяха прегърбени, с празен поглед; отдръпваха се, за да й направят път, като влачеха крака, някои от тях се опитаха да я докоснат с несигурни жестове. Един мъж, приличащ на труп със стърчаща коса, се усмихваше меко. Джулия едва забеляза масата за пинг-понг и металните столове, наредени в две редици. Киселата миризма на пране, дезинфекциращи препарати и пот заливаше всичко, като че ли Хедър Ръдж беше скочила отгоре й. Тези лица — струва ти се, че ако ги разрежеш, отвътре ще изскочат стърготини. Една ръка с огромни пръсти се опита да я хване за китката. Джулия направи движение назад и мъжът от дясната й страна, приличащ на слон, изсвири между зъбите си. Една жена с неестествено руси коси и сплескано тяло, започна да я имитира. Един мъж, чието лице бе цялото изтеглено на една страна като с кукичка, се промъкна пред Джулия и я хвана за лакътя в момента, когато тя направи крачка встрани, за да го избегне. Имаше усещането, че се дави в тази гротескна, зловонна плът… Обхваната от сляно отвращение, тя отблъсна мъжа и изтича до края на залата. Когато стигна там, Робърт се появи от другата й страна.