Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
Когато поотраснах, прочетох в книгите с поезия, че ялда е беззвездната нощ, когато нещастните влюбени будуват сред непрогледния мрак, чакайки слънцето да изгрее и да им върне любимата. След като срещнах Сорая Тахери, за мен всяка нощ от седмицата се превърна в ялда. А когато в неделното утро ставах от леглото, вече виждах в мислите си лицето на Сорая Тахери и кафявите й очи. В буса на баба броях още колко километра остават, докато я видя да седи боса и да подрежда кашони със стари енциклопедии, притиснала върху асфалта белите си пети, а сребърните гривни звънкаха по тънките й китки. Мислех си за сянката, която косата й хвърляше на земята, когато се плъзгаше по гърба й и се разстилаше като кадифена завеса. Сорая, принцесата от битпазара. Утринното слънце след моята ялда.
Измислях си поводи да прекъсвам работа — баба ги приемаше с шеговита усмивка — и да минавам край сергията на Тахери. Махвах с ръка на генерала, неизменно облечен в излъскания от гладене костюм, и той ми отвръщаше със същото. Понякога ставаше от стола на колелца и идваше да побъбрим за моето писане, за войната, за печалбите от днешната търговия. Трябваше насила да удържам очите си, за да не се отклоняват към мястото, където Сорая седеше, зачетена в някоя книга. После казвах „довиждане“ на генерала и тръгвах обратно, като се мъчех да не влача крака.
Понякога се случваше генералът да е отишъл на приказки другаде и тя да седи сама. Тогава минавах, като се преструвах, че не я познавам, макар да изгарях от желание да я заговоря. Друг път до нея седеше едра жена на средна възраст с бледа кожа и къносана коса. Обещах си да поговоря със Сорая, преди да изтече лятото, но училищата отвориха врати, листата почервеняха, пожълтяха и опадаха, зимните дъждове дойдоха да мъчат ставите на баба, сетне отново поникнаха млади листа, а аз все още нямах куража дори да я погледна в очите.
Пролетният семестър приключи в края на май 1986 г. Завърших с отличие всички общообразователни курсове, което бе истинско чудо, като се има предвид, че на лекциите мислех само за изящния орлов нос на Сорая.
През един жарък неделен ден на следващото лято двамата с баба седяхме в нашето павилионче на битпазара и си веехме с вестници. Макар че слънцето напичаше като нажежено желязо, през онзи ден пазарът беше претъпкан и търговията вървеше много добре — едва минаваше дванайсет и половина, а вече бяхме спечелили сто и шейсет долара. Станах, разкърших се и попитах баба дали иска кока-кола. Той каза, че много иска.
— Внимавай, Амир — добави той, докато се отдалечавах.
— За какво, баба!
— Не ме мисли за глупак.
— Не разбирам за какво говориш.
Той насочи пръст срещу мен.
— Запомни едно. Онзи човек е пущун до мозъка на костите. Има нанг и намос.
Нанг. Намос. Достойнство и гордост. Двойното верую на пущунския мъж. Особено когато става дума за честта на жена му. Или на дъщеря му.
— Аз просто отивам да взема нещо за пиене.
— Не ме излагай, само за това те моля.
— Няма. Ама и ти си един, баба.
Той запали цигара и отново взе да си вее с вестника.
Първоначално тръгнах към щанда за напитки, после завих край щанда за тениски, където за пет долара можеше да си напечаташ лицето на Исус, Елвис, Джим Морисън или и на тримата върху бяла найлонова тениска. Над главата ми гърмеше мексиканска музика, миришеше на туршия и печено месо.
Забелязах сивия микробус на Тахери близо до сергия, където продаваха манго на клечка. Тя седеше сама и четеше. Днес беше облечена с бяла лятна рокля до глезените. Беше по сандали. Косата събрана назад и стегната на кок с формата на лале. Възнамерявах просто да мина и мислех, че правя точно това, само че изведнъж се озовах пред разпънатата бяла покривка и загледах Сорая над подредените маши за коса и стари вратовръзки. Тя вдигна очи.
— Селам — казах аз. — Извинявай, ако се натрапвам, не искам да те безпокоя.
— Селам.
— Генерал сахиб тук ли е днес? — попитах аз.
Ушите ми пламтяха. Не смеех да я погледна в очите.