Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
В събота баба ме будеше призори. Докато се обличаше, аз преглеждах обявите в местните вестници и отбелязвах съобщенията за гаражни разпродажби. Съставяхме си маршрут: най-напред Фримонт, Юниън Сити, Нюарк и Хейуърд, после Сан Хосе, Милпитас, Сънивейл и Кембъл, ако времето беше хубаво. Баба караше буса, отпивайки горещ чай от термоса, а аз изпълнявах ролята на навигатор. Спирахме на гаражните разпродажби и купувахме разни дреболии, от които хората искаха да се отърват. Пазаряхме се за стари шевни машини, еднооки кукли Барби, дървени ракети за тенис, китари с липсващи струни и допотопни прахосмукачки. Към средата на следобеда задната част на буса вече беше запълнена с употребявани вещи. Рано сутрин в неделя потегляхме към битпазара в Сан Хосе, наемахме място и продавахме вехториите с неголяма печалба — грамофонна плоча на „Чикаго“, купена предния ден за двайсет и пет цента, можеше да докара цял долар, или пък четири долара за комплект от пет плочи; раздрънкана шевна машина „Сингер“, взета за десет долара, можеше с малко по вече пазарлък да се продаде за двайсет и пет.
През онова лято афганистанските семейства заемаха цял сектор от битпазара в Сан Хосе. Над сергиите със стоки втора ръка се носеше афганска музика. Афганците на битпазара си имаха неписан кодекс за поведение: поздравяваш човека от отсрещната сергия, каниш го да хапне картофено болани или малко кабули, бъбриш си с него. Поднасяш съболезнования за смъртта на негов близък, поздравяваш го за раждането на дете и печално клатиш глава, когато стане дума за Афганистан и руснаците, което неизбежно се случваше. Но избягваш да говориш за съботата. Защото може да се окаже, че човекът отсреща е точно този, когото вчера едва не си изтикал от пътя, за да го изпревариш на някоя изгодна разпродажба.
Единственото, което се лееше по-изобилно от чая зад онези сергии, бяха афганистанските клюки. Битпазарът бе място, където пиеш зелен чай с бадемови сладки и научаваш чия дъщеря е развалила годежа, за да избяга с американския си приятел, кой е бил парчами — комунист — в Кабул и кой си е купил къща с пари от работа на черно, докато още получава благотворителни помощи. Чай, политика и скандал — трите съставки на една афганистанска неделя на битпазара.
Понякога аз поемах щанда, а баба тръгваше между редиците сергии с почтително кръстосани на гърдите ръце и поздравяваше хората, които познаваше от Кабул — механици и шивачи, продаващи стари вълнени палта и ожулени велосипедни каски, а до тях бивши посланици, безработни хирурзи и университетски преподаватели.
Едно ранно неделно утро през юли 1984 г., докато баба подреждаше стоката върху едно платнище, аз отидох да купя две чаши кафе и когато се върнах, го заварих да разговаря със стар достолепен мъж. Оставих чашите върху задната броня на буса до лепенката „РЕЙГЪН/БУШ ЗА 1984“.
— Амир — каза баба и ми махна да се приближа, — това е генерал сахиб Икбал Тахери. В Кабул работеше към Министерството на отбраната.
Тахери. Защо ли ми звучеше познато?
Генералът се разсмя като човек, който е свикнал да посещава официални приеми и да се смее по задължение на дребните шеги на важни хора. Имаше оредяла сребриста коса, сресана назад, гладко загоряло чело и бели кичурчета в рошавите вежди. Миришеше на одеколон и носеше тъмносив костюм с жилетка, излъскан от честото гладене; от сакото му висеше златната верижка на джобен часовник.
— Какво представяне само — каза той с басов, добре школуван глас. — Селам, бачеам.
Здравей, дете мое.
— Селам, генерал сахиб — казах аз и стиснах ръката му. Беше дребна, но удивително силна, сякаш под влажната кожа се криеше стомана.
— Амир ще стане велик писател — намеси се баба. Не повярвах на ушите си. — Завърши първата си година в колежа с пълно отличие.
— Машалла — каза генерал Тахери. — Ще пишеш ли за нашата страна? Може би за историята ни? За икономиката?
— Пиша художествена литература — уточних аз, имайки предвид дузината разкази, изписани в кожения бележник, който ми подари Рахим хан, и се запитах защо изведнъж се притесних от тях в присъствието на този човек.
— А, разказвач — кимна генералът. — Е, хората се нуждаят от истории, които да ги развличат в тежки времена като днешните. — Той сложи ръка върху рамото на баба и се обърна към мен. — И като стана дума за истории, помня как през един летен ден двамата с баща ти излязохме на лов за фазани край Джелалабад. Чудесни времена бяха. Ако не ме лъже паметта, баща ти се оказа също тъй безпогрешен в лова, както и в търговията.