Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
Очите му сияеха, докато изричаше тия думи, и аз бях щастлив, че го виждам да ме гледа така.
Вечерта ме отведе в едно афганистанско ресторантче в Хейуърд и поръча прекалено много храна. Каза на собственика, че наесен синът му постъпва в колеж. Точно преди завършването бях поговорил накратко за това с него и му казах, че искам да се хвана на работа, да пестя, може би да постъпя в колеж догодина. Но той ми хвърли един от изпепеляващите си погледи и думите заседнаха на гърлото ми.
След вечеря баба ме отведе в отсрещния бар. Заведението беше сумрачно и от стените лъхаше острият мирис на бира, която мразех открай време. Мъже с бейзболни шапки и тениски без ръкави играеха билярд, облаци цигарен дим висяха над зелените маси и се вихреха в светлината на луминесцентните лампи. Привлякохме любопитни погледи — баба с кафявия си костюм, а аз с вталения панталон и спортното сако. Седнахме на бара до някакъв старец, чието загрубяло лице изглеждаше болнаво в синкавото сияние на неоновата реклама отгоре. Баба си запали цигара и поръча бира за двама ни.
— Тази вечер аз много щастлив — заяви той на всеослушание. — Тази вечер пия с мой син. И ако обича, още едно за мой приятел — добави той и потупа стареца по гърба.
Човекът килна каскетчето си и се усмихна. Нямаше горни зъби.
Баба пресуши халбата си на няколко глътки и си поръча още една. Успя да изпие три, докато аз се борех с моята. Вече беше поръчал уиски за стареца и кана „Бъдуайзър“ за четирима играчи на билярд. Хората стискаха ръката му и го тупаха по гърба. Пиеха за негово здраве. Някой му поднесе огънче. Баба разхлаби вратовръзката си, после даде на стареца шепа монети по четвърт долар. Посочи музикалната кутия и ми нареди:
— Кажи му да пуска любимите си песни.
Старецът кимна и козирува. Скоро загърмя кънтри и празненството на баба беше в разгара си.
По някое време стана и вдигна чашата си, разплисквайки бира върху посипания със стърготини под.
— Майната й на Русия! — изрева той.
Клиентите се разсмяха, сетне хорово повториха възгласа. Баба поръча по още една бира за всички.
Когато си тръгнахме, всички се натъжиха от раздялата с него. Кабул, Пешавар, Хейуърд. Все си е същият, усмихнах се мислено.
На прибиране аз карах вехтия мътножълт буик на баба. Той дряма през целия път, хъркайки като миньорски пистолет. Откъм него лъхаше острият и сладникав мирис на тютюн и алкохол. Но когато спрях колата, надигна глава и дрезгаво каза:
— Продължавай към кръстовището.
— Защо, баба!
— Карай, не питай.
Каза ми да спра в южния край на улицата. Бръкна в джоба на сакото си и ми подаде връзка ключове.
— Ето — каза той и посочи колата пред нас. Беше стар форд, широк и дълъг, с някакъв тъмен цвят, който не успях да определя на лунната светлина. — Нуждае се от боядисване и ще накарам някое от момчетата в бензиностанцията да му сложи нови ресори, но върви.
Зашеметен, аз поех ключовете. Гледах ту колата, ту него.
— Ще ти трябва за пътуване до колежа — добави той.
Хванах ръката му. Стиснах я. В очите ми бликнаха сълзи и се радвах, че сенките крият лицата ни.
— Благодаря ти, баба.
Слязохме и се настанихме във форда. Беше модел „Гранд Торино“. Морскосин, поясни баба. Обиколих квартала, като изпробвах спирачките, радиото, мигачите. Спрях на паркинга пред нашия блок и изключих двигателя.
— Ташакор, баба джан.
Исках да кажа още, да му разкрия колко съм трогнат от неговата добрина, колко съм благодарен за всичко, което е вършил и продължава да върши за мен. Но знаех, че ще го притесня. Затова само повторих:
— Ташакор.
Той се усмихна и подпря глава на облегалката. Челото му почти докосваше тавана. Не си казахме нищо. Просто седяхме в тъмното и слушахме тихия пукот на изстиващия двигател, воя на полицейски сирени в далечината. После баба извъртя глава към мен.
— Как бих искал и Хасан да е с нас сега.
При произнасянето на това име в гърлото ми сякаш се впиха железни пръсти. Свалих страничното стъкло. Изчаках железните пръсти да се отпуснат.
— Наесен ще се запиша да уча в колеж — казах аз на другия ден. Баба пиеше студен черен чай и дъвчеше семе от кардамон — личното му изпитано средство срещу махмурлук.
— Мисля да избера английски за първа специалност — добавих аз. Вътрешно се стегнах, очаквайки отговора му.
— Английски?
— Творческо писане.
Той се замисли. Отпи от чая.
— Разкази, искаш да кажеш. Ще пишеш разкази.
Наведох очи.