Воалът на нощта
- Автор: Джойс Лидия
- Серия: of night #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на нощта». Краткое содержание книги:
Остана дълго време край каменната стена, следейки с поглед малкото стадо овце, което се прибираше от пасището, и самотния гарван, който се рееше в небето. Накрая поклати глава и се запъти обратно към къщата.
Когато зави зад последния завой и стигна до задната стена на къщата — смесица от барок, готика и романика, — тя откри на една от остъклените двойни врати в близост до алеята самотна фигура. Все още беше твърде далеч, за да види лицето й, но високият ръст и напрегнатата поза не оставяха място за съмнение.
Ребърн стоеше в сянката на една издатина в зида. Проследи я със загадъчен поглед, докато тя изкачи четирите стъпала към терасата. Тя се запита какво вижда той и дали гледката го радва. Ала вечно менящите се лешникови дълбини на очите му отказваха да разкрият какво изпитва, а по устните му играеше отнесена усмивка, която можеше да означава всичко.
— Вече се питах дали да не изпратя някого да ви търси! — извика той, когато тя наближи.
— Да не си помислихте, че съм избягала? — попита безгрижно Виктория и усети как при мисълта за последната нощ лицето й се обагри в червенина. Струваше й се невъзможно този хладен джентълмен само преди няколко часа да е вкусвал всеки сантиметър от тялото й.
Той изпухтя сърдито.
— По-скоро си помислих, че сте объркали пътя, че сте паднала и сте се наранила… или че сте се удавила в някой фонтан.
— Както виждате, аз съм жива и невредима. — Виктория спря пред него под ярката слънчева светлина. Златната горещина потече като мед по тялото й и тя се постара да приеме колкото може повече, преди да влезе отново в мрачната къща.
— Идвате тъкмо навреме. Всеки момент ще сервират обеда. — Той й подаде ръка, без да излезе от сянката на къщата. — Тръгваме ли?
Виктория се поколеба.
— Трябва ли непременно да обядваме в онази ужасна трапезария, след като денят е толкова прекрасен?
Знаеше отговора, но думите се бяха изплъзнали от устата й. В действителност и двамата говореха за нещо друго. Дукът също го знаеше. Лицето му потъмня, брадичката се опъна в упорита линия.
Ребърн размаха ръце, сякаш искаше да прогони безмълвния й въпрос. Очите му потъмняха, челото се набръчка.
— Аз винаги се храня вътре. Като моя гостенка сте длъжна да уважавате навиците ми. — Думите бяха остри, а позата изглеждаше толкова заплашителна, че Виктория реши да не рискува. Мълчаливо се опря на ръката му и го последва в хладните дълбини на къщата.
Слугата — лакеят, поправи се Виктория, защото това беше същият млад мъж, който вчера придружаваше каретата — ги очакваше като първата вечер в трапезарията и помогна първо на нея да седне, после и на господаря си.
— Мислех, че лакеите винаги работят по двама — каза тя, докато прислужницата сервираше предястието. Щом Байрън си позволяваше да се отнася така с нея, тя нямаше да му остане длъжна.
— Точно така правят. По-рано тук беше Андрю. — Ребърн изгледа мрачно лакея, но явно се гневеше на ситуацията, не на личността. — Баща му почина преди няколко години, брат му се отказа от службата и пое фермата. Прачичо ми не намери с кого да го замени.
— Но сега вие сте тук — отговори остро Виктория.
Той сложи в чинията си голяма порция заешко рагу.
— И ще остана. Щом завърша къщата на вдовиците, ще назнача колкото персонал е необходимо. — Огледа презрително вехтата ливрея на момъка и заключи: — Ще се погрижа и да ги облека подходящо.
— Представям си гледката! — отбеляза хапливо Виктория. Нямаше намерение да се помири с него. — Какво постижение! Херцог с нова къща, пълна със слуги.
— Точно така — съгласи се учтиво той и Виктория се почувства като глупачка. По-добре да си спести още саркастични забележки.
Продължиха да се хранят мълчаливо, докато Ребърн подхвърли:
— И какво видяхте по време на дългата си разходка?
— Видях, каквото е останало от градините. Разнообразна местна флора и фауна, включително мисис Пибоди, ако мога да я причисля към тях.
Ъглите на устата му потръпнаха.
— Вярвам ви.
Виктория беше готова да го попита за Ани, но хвърли поглед към лакея и си замълча.
— Оттатък градината видях една руина — каза след малко колкото можеше по-небрежно.
— А, да — промърмори Ребърн. — Казва се Рок Кийп. Ако и това не е късмет: във време, когато всеки строи в градината си какви ли не глупости, да имаш наблизо истинска руина.
— Прав сте. Кой е живял там? — Виктория хапна малко от разварените моркови и картофи, които плуваха в рагуто.
Ребърн вдигна рамене.
— Разни кастелани и кралски чиновници. Не е наследствен имот, макар че е твърде близо до Ребърн. Старите лордове правели всичко необходимо, за да си подсигурят верността на живеещите в кулата.