Светът на призраците
- Автор: Грийн Саймън
- Серия: twilight of the empire #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светът на призраците». Краткое содержание книги:
— Не пришълците — каза Сайлънс. — Само този тук. Всеки от корабите носеше по едно същество. По-точно всеки кораб е представлявал едно същество. Почувствах това. Нашият натрапник е напуснал черупката си след катастрофата на кораба и си е създал нова среда тук, в Тринадесета база. Принудени сме да го открием и унищожим. Ако успеем. Не съм сигурен, че това е живот според нашите разбирания.
— Не бива да рискуваме — намеси се Фрост. — Не и при такава заплаха. Цялата ни раса е в опасност. Най-доброто решение е да се върнем на „Тъмен вятър“ и да смажем базата с атомно оръжие, за да не остане и прашинка.
Сайлънс се обърна към Гарвана, който му кимна замислено.
— Първо ще трябва да намерим силовия генератор, за да изключим екрана.
— Один, чуваш ли ни? — попита Сайлънс. — Докъде стигна с ремонта на катера? Можем ли да излетим веднага, щом изключим силовия екран?
— Съжалявам, Капитане — отговори Один, — но никъде няма да отидете. Всички сте били изложени на въздействие от страна на пришълеца. Съществува прекалено голяма вероятност да сте заразени. Не мога да позволя инфекцията да стигне и до „Тъмен вятър“.
— Один, това е пряка заповед от твоя Капитан — натърти Сайлънс. — Поддържай готовност да ни върнеш в „Тъмен вятър“, където можем да останем под карантина…
— Извинете, Капитане, но заложените в мен инструкции отменят вашата заповед. Вие ще останете тук. Отказвам ви достъп до катера.
Гарвана се засмя тихичко.
— Джон, нали това е основното правило на Империята? Всеки може да бъде пожертван. Всеки.
ДЕВЕТА ГЛАВА
НЕОЧАКВАНИ ЗАТРУДНЕНИЯ
Сайлънс безпомощно пропадаше в тъмнина без граници и дъно. В горчивия въздух ясно се усещаше миризмата на сяра и гореща кръв. Ярки светлинни кълба профучаваха край него като глави на комети. Чуваше гласове в мрака, гръмки и неразбирами, примесени с писъци и смях. Сайлънс не знаеше откога пада, но му се струваше, че е тук цяла вечност. Мяташе се, ръцете му отчаяно търсеха опора, в която да забавят безкрайното слизане, но срещаха само тъмата и свистенето на ледения вятър. Изкуствено си налагаше спокойствие, колкото и трескаво да бушуваха мислите му. Къде е, по дяволите, как е попаднал тук? Къде са другите? Къде е Гарвана?
— Точно до тебе съм, Капитане.
Внезапно се озова на тясна стълба, напуканият мрамор продължаваше надолу в нищото. Гарвана стоеше до него, хладнокръвен и безгрижен. Студените повеи рошеха косата му, издуваха наметалото като пляскащи криле. Той надникна в безкрая долу, после изви към Сайлънс очи, в които нямаше тревога.
— Предупредих те, Капитане. Такива пътешествия винаги са опасни.
— Пътешествия? — Сайлънс опита да прикрие смущението си. — Къде сме, Гарване?
— Където настоя да те отведа. В съзнанието на Диана Вертю.
Паметта му се върна като буен поток. Диана бе видяла щурмоваците да умират, разкъсани на парчета. Ужасът и чувството на вина, че е оцеляла, бяха притиснали непоносимо ума й и за да не полудее, тя бе избрала единствения път — да отрича случилото се. Бе забравила всичко, но после бе принудена да си го припомни. И за да не се сблъска отново с ужаса, тя бе избрала убежището на собственото си съзнание, където нищо не можеше да я достигне и нарани. Стоеше сляпа и безчувствена, най-после намерила спокойствие и сигурност.
Гарвана не успяваше да я докосне със своя есп, но предложи нещо. Беше рисковано и за Капитана, и за двамата еспери. Щеше да свали защитата си и пряко да свърже своето съзнание с Диана. Да превърне нейната болка в своя. „Ако ще проникваш в нея, искам и аз да съм с тебе, каза му Сайлънс. Все пак съм неин баща.“ Гарвана възрази, но Сайлънс не го слушаше. Нямаше избор. За да завърши успешно мисията си, имаше нужда от есперката. И в края на краищата тя му беше дъщеря.
В тъмата проблясваха светкавици, избледняваха и чезнеха. Пискливи нечовешки гласове се обаждаха и затихваха. Поривите на вятъра налитаха от нищото и отминаваха.
— Всяка светлина е мисъл — меко изрече Гарвана. — Всеки глас е спомен. А усилването и отслабването на вятъра е израз на волята й. Сега сме част от нейната крехка психика. Или ще намерим лек за лудостта й, ще я убедим да живее в мир с паметта си, или никога няма да излезем оттук.
— Откъде се появи тази стълба? — попита Сайлънс повече заради облекчението да чуе своя глас.
— Това е творение на съединените ни съзнания. Символ на устойчивост, за да се чувстваме по-уверени. Капитане, очаквай да срещнеш странни неща тук. Съзнанието работи със символи. Особено ако се занимава със събития, за които всъщност не желае да мисли.