Работилницата на дявола

Стейси кимна.

— Ако биологичното оръжие атакува протеини с определена ДНК-маркировка, това обяснява защо някои хора се заразяват, а други не. Според съобщението на Макс двама затворници са били преместени във Ванишинг Лейк точно преди пожара. Те са загинали в огъня и никой не знае или не иска да признае, че са били изпратени там.

Проверих досиетата им. Единият се е казвал Трой Лий Уилямс. Снощи, когато се прибрах вкъщи, прегледах статиите във вестниците по Интернет и открих няколко репортажа за процеса срещу него преди четири години. Той е изнасилил и убил момиче в Роузмънт, Калифорния. Опитвам се да вляза във връзка със семейството му, за да проуча генетичната му история. Другият е бил афроамериканец. Трябва да има причина, поради която Демил ги е затворил там. Макс ми е написал, че са се готвели да правят експерименти с хора.

Уендъл се намръщи, но не каза нищо в продължение на няколко пресечки.

— Ла Лома — най-сетне рече той, посочи знака и пак зави надясно.

Спуснаха се по стръмен склон. Къщите бяха хубави и ставаха все по-големи и внушителни. Щом стигнаха до подножието на хълма, видяха речното корито, спускащо се от планина Анджелис Крест. Завиха наляво, после надясно и минаха по стар бетонен мост над виадукта. От другата страна имаше красиви стари къщи с огромни морави, охранявани от огради от ковано желязо. Спряха пред адреса, който Стейси бе записала, и погледнаха къщата в испански стил зад двуметровата ограда от заострени железа.

— Това трябва да е — рече Уендъл. — Не може да се каже, че е скромна.

— Сигурно сме сбъркали адреса — каза Стейси и се вторачи в листчето в ръката си.

Слязоха от колата, приближиха се до портата и натиснаха звънеца. След миг от домофона се чу сърдит мъжки глас.

— Кой е?

— Търсим Крис Кънингам — отговори Стейси. Последва дълго мълчание, после вратата се отвори.

Двамата влязоха в имението и тръгнаха по пътеката от плочи, водеща към внушителната къща. На стотина метра вдясно имаше басейн с олимпийски размери. Водата блестеше на светлината на следобедното слънце. Вляво видяха тенискорт. Над огромната морава прелитаха кафяви птици и кацаха на буйно разлистените брястове.

Вратата се отвори и от къщата излезе висок слаб сивокос мъж и предпазливо застана на верандата. Недружелюбният му гневен поглед се смекчаваше от леко комичното облекло — жълто-зелена риза и тъмнозелени бричове за голф. Позата му бе като на току-що претърпял поражение генерал: изглеждаше изпълнен с достойнство и същевременно разкаян.

— Да? Какво има? — предпазливо попита мъжът.

— Това ли е домът на Крис Кънингам? — попита Стейси.

— А вие кои сте?

— Аз съм Стейси Ричардсън, а това е доктор Уендъл Кини от университета на Южна Калифорния. Искаме да говорим с Крис Кънингам. Разбрахме, че това е адресът му.

— В момента не е тук.

— Кога го очаквате?

— Аз съм Ричард Кънингам, баща му. За какво става дума?