Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Годината е 1381. Едно младо момиче очаква с трепет Майския празник — в близкия замък Рейвънскрофт ще има голямо пиршество, на което е поканена и тя заедно с годеника си, писар в замъка. Нито мрачните предзнаменования, нито слуховете за селски бунтове и размирици, нито дори неизясненото убийство на една прислужница могат да помрачат възторженото настроение на Биатрис. Но неприятностите следват една след друга — изчезва синът на мелничаря, кралски служител е намерен мъртъв. Може би старият свещеник има право, като твърди, че в Полунощната кула на Рейвънскрофт са си дали среща силите на злото?
Тогава идва най-страшното — тайнственият убиец нанася нов удар. Биатрис и годеникът й са разделени навеки. Писарят Ралф съзнава, че и неговият живот е в опасност, и че убиецът сигурно го преследва, защото единствено той подозира къде се намира кръстът на Бритнот — скъпоценна реликва от ранно-християнската епоха, която според легендите е скрита някъде край замъка Рейвънскрофт. Но писарят би могъл да разкрие убиеца, само ако на негова страна са любовта и вярата на Биатрис. А Биатрис вече знае, че смъртта не е край, а начало на нов път и нови изпитания за човешката душа…
— Ами Менестрелът? — попита Биатрис.
— Един от владетелите на ада, Ахитофел. Господар на огнената бездна, един от спътниците на сатаната, той обикаля из равнините, едновременно мразовити и пламтящи, докато адските орди му отдават чест.
Биатрис потисна страха си.
— Но защо той дойде при мен?
— По две причини. Душата ти е още свободна, а ти си много силна. Колкото и да е изпълнен с омраза, сатаната винаги е привлечен от такива души.
— Но Менестрелът каза, че отива в Рейвънскрофт. Брат Антоний се усмихна тъжно.
— Биатрис, повечето грехове са резултат от човешката слабост, умора и отчаяние. Човек се уморява да оре земята, да гледа как децата му гладуват, как жена му остарява пред очите му. Затова започва да пие и не владее страстите си. Но това не е от лошотия, просто човек е слаб. Или пък вземи крадците. Много от тях са отраснали в мизерия и не знаят какво е да живееш добре. Със своето състрадание Христос разбира всички. В последния ден, Биатрис, Божията любов ще завладее този свят. Тя ще се издигне, ще се върне и ще излекува този свят. В края на времето, когато небесата се разпукат в пламъци, времето ще тръгне назад и Бог ще направи света съвършен. — Той замълча, после каза нещо тихичко на латински, загледан в небето. — Бог ще дойде отново, Биатрис. Той е премерил и оценил сълзата на всяко дете, и най-самотния вик от болка. Присъствал е на всяка несправедливост под слънцето и ще има разплата. — Гласът му се засили, очите му блестяха. — Всеки път, когато измъчват дете, измъчват Бога. Всеки път, когато насилват жена, все едно насилват Бога. Всеки път, когато бъде извършена несправедливост, това е престъпление срещу Бога. За всички тези неща трябва да има възмездие.
— Защо тогава Менестрелът отива в Рейвънскрофт?
— Менестрелът пее демонските си песни. — Отец Антоний пристъпи по-близо. — Привлечен е от истинското зло там, от истинската порочност, от човешка душа, надарена с много таланти, която умишлено и злонамерено обмисля и после извършва ужасни престъпления. И защо?
— Не знам. Заради кръста на Бритнот?
— Може би. Но не е само алчност. И други ужасни грехове вървят заедно с нея; наслада от злото и желание да го причиняваш. Една черна душа е изпяла своята песен и адът й отвръща.
— Знаеш ли кой е убиецът? — попита Биатрис.
Брат Антоний поклати глава.
— Всевиждащият Бог знае. Но Бог разчита на нас, Биатрис. На онези, които притежават средствата и волята да помогнат на справедливостта.
— Но Менестрелът заплаши Ралф.
Брат Антоний поклати глава.
— Душата и животът на Ралф са в Божиите ръце.
— Както бяха моите — заяви Биатрис. Гласът й трепереше от вълнение. — Той ми показа видение на бъдещето ми.
— Но дали е било истинско? — отговори брат Антоний. — Казвам ти, Биатрис, онова, което Бог е приготвил за теб и Ралф, когато справедливостта възтържествува, ще те обезщети за злото и мъките, които изстрада. Вярвай в Него и в мен. — Той стисна ръцете й. — Обещай ми, Биатрис, че сега, когато издържа изпитанието, когато направи избора си, няма да слушаш Криспин и Клотилда, Робин и Изабела. Или каквито други демони избълва адът.
— Обещавам. — Биатрис се обърна.
— Къде отиваш, мистрес?
— В Рейвънскрофт, братко.
Той посочи към циганите, които се отдалечаваха.
— Но ти извърши несправедливост, трябва да я изкупиш.
— Ако можех, бих направила всичко. Това бедно дете, ужасът в очите му…
Брат Антоний я хвана за ръката.
— Хайде, да ги настигнем.
Изминаха разстоянието за миг. Брат Антоний изтегли Биатрис отзад на каручката. Тя усещаше страха на циганите.
— Какво да направя? — попита момичето.
— Мисли! — прошепна брат Антоний. — Забрави за себе си. Опитай се да се поставиш на мястото на всеки от тях.
— С какво се занимават?
— Мъжът е калайджия. Само толкова мога да ти помогна. Сама трябва да се справиш. Не можеш да проникнеш в душите им, но болката им е явна. Постави се на тяхно място. Мисли за другите, Биатрис Ароунър, забрави за себе си. Освободи ума си.
Биатрис го послуша.
— Погледни внимателно всеки от тях.
Тя се подчини. Отначало погледна младата жена, която държеше момченцето. Видя колко уморено е лицето й, как постоянно дъвче устната си. Почувства, че усеща онова, от което жената се боеше. Циганката беше забравила ужасното преживяване, вълнуваше я нещо по-реално.
— Бои се за мъжа — обяви Биатрис. — Тревожи се за него.