Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Годината е 1381. Едно младо момиче очаква с трепет Майския празник — в близкия замък Рейвънскрофт ще има голямо пиршество, на което е поканена и тя заедно с годеника си, писар в замъка. Нито мрачните предзнаменования, нито слуховете за селски бунтове и размирици, нито дори неизясненото убийство на една прислужница могат да помрачат възторженото настроение на Биатрис. Но неприятностите следват една след друга — изчезва синът на мелничаря, кралски служител е намерен мъртъв. Може би старият свещеник има право, като твърди, че в Полунощната кула на Рейвънскрофт са си дали среща силите на злото?
Тогава идва най-страшното — тайнственият убиец нанася нов удар. Биатрис и годеникът й са разделени навеки. Писарят Ралф съзнава, че и неговият живот е в опасност, и че убиецът сигурно го преследва, защото единствено той подозира къде се намира кръстът на Бритнот — скъпоценна реликва от ранно-християнската епоха, която според легендите е скрита някъде край замъка Рейвънскрофт. Но писарят би могъл да разкрие убиеца, само ако на негова страна са любовта и вярата на Биатрис. А Биатрис вече знае, че смъртта не е край, а начало на нов път и нови изпитания за човешката душа…
Спря под едно дърво, прибра камата и изтри потта от лицето си.
— Бог да ти е на помощ, Ралф! — прошепна той. — Ти си глупак, а си мислиш, че разбираш от логика!
Едва не беше попаднал в един от най-старите капани, използвани при отбраната на замък. Някои от спираловидните стълбища бяха опасни и в най-спокойни времена. При всички други случаи щеше да слезе тичешком по стълбите, да се препъне и най-малкото да си счупи ръцете или краката; още по-вероятно беше да си счупи главата или врата. Някой го беше видял да влиза в кулата и веднага го бе последвал. Беше лесно да свалиш тетивата от арбалет или лък и да я вържеш за онези пирони. После всичко беше въпрос на време. Беше имал късмет. Но дали бе късмет или Биатрис беше тук, за да го насочва и пази при всяка стъпка? Ако токът на ботуша му не се беше подхлъзнал, ако не беше изпуснал камата… Ралф потрепери при тази мисъл. Но кой го беше направил? Страхът му беше изместен от гняв, докато тичаше обратно към Полунощната кула.
Сър Джон и Адам стояха на моравата, събрали глави. Капитанът на стражата се разхождаше наблизо. В земята бяха забити колове и към тях прикрепени факли. Комендантът го погледна с очакване.
— Ралф, къде беше?
Той преглътна гневния си отговор.
— Сър Джон, по-интересно е къде са били всички други.
Адам изглеждаше объркан.
— Какво е станало?
— С Адам бяхме заедно, когато те видяхме да пресичаш моравата — каза бързо сър Джон.
— Забелязахте ли някого да отива в Солната кула?
— Не. — Адам поклати глава. — Защо, Ралф, какво се е случило?
— Нищо, нищо — въздъхна Ралф. — Виж, сър Джон, този замък е уязвим. Солната кула не се охранява добре. Голямата врата-прозорец трябва да бъде зазидана.
— Ралф, Ралф, успокой се. Знам, че се случват ужасни неща. Адам казва, че според теб ни грози опасност. Но от кого? Как може група дрипави селяни да превземе замък като този?
— Ами ако в околността има въстаническа армия? — разгорещено отвърна Ралф. — Сър Джон, ти си се бил с французите. Мъжете, които се събират в „Гърнето с мащерка“ в Малдън са синовете на онези, които сразиха каймака на френското рицарство при Креси и Поатие11.
— Удвоил съм стражите. Ще се погрижа за Солната кула. — Сър Джон погледна към главната врата. — Ще бъда доволен, когато пристигнат кралските пратеници. Те ще ми дадат съвет какво да правя.
И той отмина, клатейки глава.
— Уморен е — тихичко каза Ралф. — Той е стар и доста уплашен.
— Внимавай с преценката си, Ралф — отвърна Адам. — Сър Джон е войник, той яхва коня и влиза в битка. Не е свикнал да се разправя с тайни убийци и дебнещи престъпници. — Адам пристъпи по-близо, красивото му лице беше загрижено. — Това място не ми харесва, Ралф. Забрави за съкровището на Бритнот. Да се махнем оттук. Ще натоварим вещите си на един кон и ще заминем. Писари като нас винаги ще си намерят доходи и работа.
Ралф се канеше да отговори, когато чу да го викат. Беше отец Ейлред.
— Трябва да вървя.
И като се извини, Ралф тръгна към свещеника.
Отецът изглеждаше уморен и разтревожен. Той дръпна Ралф за ръкава и го заведе в кулата, после заключи вратата и пусна резетата.
— Всичко е готово — каза той. — Сър Джон накара всички да напуснат Полунощната кула.
Ралф се огледа. Предверието беше променено. Всички стенни факли бяха запалени и се бореха с мрака. В подножието на стълбите беше подготвен малък олтар, покрит с ленена покривка. Върху него имаше свещи, малък метален кръст, дървен триптих, молитвеник, потир и поднос с два съда — единият пълен с вино, другият с вода. На малко столче лежаха черно-златистите одежди за заупокойна литургия. На стената над него беше прикрепено разпятие.
— Трябва да започнем сега — каза уморено отец Ейлред. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Как си, отче? Литургията може да почака. Смяташ ли, че това наистина е нужно?
— Тук мъртвите са съвсем близо до нас — дрезгаво каза свещеникът и потърка слепоочието си. — Те се събират. Има зло, което трябва да бъде пречистено, грехове, които крещят да бъдат опростени. Литургията за мъртвите ще хвърли малко светлина, за да освети това ужасно място.
Ралф забрави за собствените си премеждия и помогна на свещеника да се облече. После отец Ейлред застана пред олтара. Поклони се и целуна червения кръст, избродиран в средата на покривката.
11
По време на Стогодишната война, при Креси (1346 г.) и при Поатие (1356 г.), английската войска нанася унищожителни поражения на французите — (Бел. ред.)