Сребърен куршум [bg]

Известно време шофирах, като си мислех за това и какво би могло да означава. Може пък да не бях прецакал тотално нещата с Маги. Тя продължаваше да ме уважава донякъде. Това може би означаваше нещо.

— Хм…

Погледнах дъщеря си в огледалото. Навън вече беше тъмно, но видях, че извръща очи от моите. Не е трудно да разбереш какво си мислят децата. Ех, защо не е така и с възрастните.

— Какво има, Хей?

— Хм, просто се чудех, такова, защо не можеш да нравиш същото като мама?

— Какво имаш предвид?

— Ами, например да пращаш лошите хора в затвора. Тя каза, че голямото ти дело било с човек, който е убил двама души. Ти като че ли винаги работиш за лошите.

Помълчах малко, докато намеря подходящите думи.

— Човекът, когото защитавам, е обвинен в убийството на двама души, Хейли. Никой не е доказал, че е извършил нещо лошо. Засега той не е виновен в нищо.

Тя не отговори. Скептицизмът й почти осезаемо се усещаше от задната седалка. Толкова за детската невинност.

— Хейли, моята работа е също толкова важна, колкото и работата на майка ти. Когато в нашата страна обвинят някого в престъпление, обвиняемият има право да се защити. Ами ако на училище те обвинят, че мамиш, и ти знаеш, че това не е вярно? Няма ли да ти се иска да можеш да обясниш и да се защитиш?

— Ами да.

— И аз така мисля. Същото е и в съда. Ако те обвинят в престъпление, можеш да наемеш адвокат като мен, който да ти помогне да обясниш и да се защитиш. Законите са много сложни и е трудно да го направи сам човек, ако не знае всички правила за веществените доказателства и други такива. Затова аз им помагам. Това не значи, че съм съгласен с тях и с онова, което са извършили — ако наистина са го извършили. Но това е част от системата. Важна част.

Още в момента, в който го изричах, усетих, че обяснението ми звучи кухо. С разума си разбирах и вярвах в този аргумент, във всяка своя дума. Ала от гледна точка на отношенията между баща и дъщеря се чувствах като някой от моите клиенти, гърчещ се на свидетелската скамейка. Как да я накарам да повярва, когато самият аз не съм сигурен, че все още вярвам в това?

— Помагал ли си на невинни хора? — попита дъщеря ми.

Този път аз не я погледнах в огледалото.

— На неколцина, да.

Толкова можех да кажа, без да си изкривя душата.

— Мама е пратила много лоши хора в затвора.

Кимнах.

— Да, така е. Някога смятах, че двамата идеално се уравновесяваме взаимно. Това, което правеше тя, и което правех аз. Сега…

Нямаше нужда да довършвам изречението.

Включих радиото и натиснах бутона, за да превключа на музикалния канал на Дисни.

Последното, което си казах по време на пътуването ни към къщи, беше, че може би е също толкова лесно да четеш мислите на възрастните, колкото и на техните деца.