Сребърен куршум [bg]

Този случай ми звучеше съвсем смътно познат. Беше заключен на сигурно място някъде в повредените ми от оксикодона бази данни. Но усетих, че пламвам от срам. Нямаше какво да отговоря.

— Трябва да тръгвам — бързо каза Маги. — Обичам то, Хейли. Слушай баща си и ще се видим утре.

— Добре, мамо.

За миг погледах бившата си жена през прозореца, преди да потегля, и прошепнах:

— Разкажи им играта, Страшна Маги.

Отдалечих се от бордюра и вдигнах прозореца. Дъщеря ми ме попита защо наричат майка й Маги Страшната.

— Когато влиза в битка, тя винаги знае, че ще победи — отговорих.

— Каква битка?

— Всякаква.

Мълчаливо продължихме по Вентура Булевард и спряхме да вечеряме в „Дюпарс“. Това беше любимото заведение на дъщеря ми, защото винаги я оставях да си поръча палачинки. Хейли, кой знае защо, си мислеше, че като си поръчва закуска за вечеря, пресича някаква граница и това я караше да се чувства непокорна и храбра.

Аз си взех сандвич с бекон и дресинг и като имах предвид последното изследване на холестерола ми, всъщност аз се почувствах непокорен и храбър. Помогнах й да си напише домашното, фасулска работа за нея и мъчително изпитание за мен, после я попитах какво иска да правим. Бях готов на всичко — на кино, в мола, каквото пожелае — обаче се надявах просто да поиска да се приберем вкъщи и да постоим заедно, например да разгледаме старите семейни албуми с пожълтели снимки.

Тя се поколеба и ми се струваше, че знам защо.

— Вкъщи не е отседнал никой, ако те смущава това, Хей. Жената, с която се запозна миналия път, Лейни, вече не ми гостува.

— Искаш да кажеш, че вече не ти е гадже, така ли?

— Тя никога не ми е била гадже. Беше ми приятелка. Спомняш ли си, когато миналата година лежах в болница?

Запознахме се там и се сприятелихме. Опитваме се да се пазим един друг и Лейни от време на време ми идва на гости, когато не иска да остане сама у тях.

Това беше приглушената истина. С Лейни Рос се бяхме запознали в рехабилитационния център по време на групова терапия. Връзката ни продължи и след като напуснахме програмата, но не я консумирахме, защото бяхме емоционално неспособни. Зависимостта беше направила безчувствени тези нервни окончания и те се възстановяваха бавно. Правехме си компания и бяхме на разположение един за друг — двучленна група за взаимопомощ. Само че щом се върнахме в реалния свят, аз започнах да виждам в Лейни слабост. Инстинктивно усещах, че тя няма да извърви разстоянието, и не можех да се отправя на това пътуване с нея. При възстановяване човек може да поеме по три пътя. По-чистия път на трезвеността. И по обратния път към зависимостта. Третият път е най-бърз. Пътникът разбира, че обратният път е просто бавно самоубийство и че няма смисъл да чака. Не знаех кой от вторите два пътя ще избере Лейни, но не можех да я последвам по никой от тях. Накрая пътищата ни се разделиха — в деня, след като дъщеря ми се запозна с нея.