Сбъдната любов

Според Сакстън това беше доста необмислена и въпреки това вярна поговорка. Докато стоеше гол пред огледалото в банята си, той остави сешоара и прокара пръсти през косата си. Вълните застанаха на обичайното си място, русите кичури идеално допълваха квадратното му гладко лице. Образът, който го гледаше от огледалото, бе същият като миналата нощ и като нощта преди това, ала колкото и да му бе познато отражението му, той се чувстваше като напълно различен човек. Всичко вътре в него се бе променило толкова много, че беше логично трансформацията да повлияе и на външността му. Уви, не беше. Обръщайки гръб на огледалото, той се запъти към дрешника си, мислейки си, че не би трябвало да се изненадва от това колко е разстроен, нито от фалшивото външно спокойствие, което демонстрираше. След като беше говорил с Блей, му беше отнело един час да премести всичките си неща от спалнята, която споделяше с бившия си любовник, в апартамента в края на коридора. Апартаментът беше отреден за него още откакто беше дошъл да живее в имението, но когато нещата с Блей се задълбочиха, вещите му постепенно бяха намерили пътя си до другата стая. Процесът беше едва забележим, точно както любовта му нарастваше неусетно - една блуза тук и чифт обувки там, една вечер - четка за коса, на следващата - чорапи... разговор за общи ценности, последван от седем-часов секс-маратон, след който кофичка сладолед с вкус на кафе и само една лъжичка за целта. Не беше осъзнал колко голямо разстояние беше изминало сърцето му, точно като турист, изгубил се в пустошта. След половин миля все още можеш да видиш откъде си тръгнал и лесно би могъл да се върнеш обратно. Ала след десет мили и няколко отклонения нямаше връщане назад. На този етап единственото, което можеш да направиш, е да използваш наличните средства, за да си построиш заслон и да пуснеш корени. Беше помислил, че с Блей щяха заедно да построят заслона си. Да, така беше. В крайна сметка, колко дълго можеше да оцелее несподелената любов? Точно както огънят се нуждаеше от кислород, така беше и с чувствата. Очевидно това не важеше, когато ставаше въпрос за Куин. Не и за Блей. Въпреки всичко Сакстън бе твърдо решен да остане в имението. Блей беше прав за това - Рот, кралят, се нуждаеше от него, а освен това той наистина се наслаждаваше на работата си тук. Беше динамична, оспорвана... и егоистът в него искаше той да бъде юристът, който да реформира закона по правилния начин. Освен ако междувременно някой не отнемеше трона на краля и той не загубеше главата си в процеса. Но човек не можеше да живее живота си, постоянно тревожейки се за подобни неща. Изваждайки пипитения вълнен костюм от гардероба, той си избра също и риза и елек, и ги постави върху леглото. Беше тъжно, дори по-скоро отблъскващо клише да излезе да търси нещо сексапилно и повърхностно, за да се самоизлекува, но предпочиташе да получава оргазми, отколкото да се напие до безсъзнание. А да се преструваш, докато не намериш смисъл в живота отново, също не беше лоша идея. Изобщо не беше лоша идея, помисли си той, докато се оглеждаше в огледалото цял ръст в банята. Той определено изглеждаше добре и това помогна. Преди да излезе, отново провери телефона си. Древните Закони бяха преработени, точно както бе поискал Рот и сега чакаше следващата си задача. Предполагаше, че скоро щеше да разбере каква е тя. Рот бе изключително изискващ, но никога неразумен. А междувременно, той щеше да сподави мъката си в нещо двадесетгодишно, със страхотни мускули, високо около метър и осемдесет, атлетично... И за предпочитане с тъмна коса. Или руса.