Сбъдната любов

Тя кървеше. Лейла погледна към парчето тоалетна хартия в ръката си, червеното петно, което толкова ясно се открояваше от бялата повърхност, беше равностойно на писък. Протягайки се, пусна водата на тоалетната и се изправи, подпряна на стената. С една ръка на корема си и другата на плота на мивката, а после и на рамката на вратата, тя се запрепъва към спалнята, като се насочваше директно към телефона. Понечи да се обади на д-р Джейн, но се отказа. Ако наистина бе в процес на спонтанен аборт, поне имаше възможност да спести на Куин гнева на Примейла - ако запазеше всичко това в тайна. А да иска помощ от лекаря на Братството не бе най-добрият начин да опази тайната. Все пак имаше само една причина, поради която една жена можеше да кърви - а заради това със сигурност щяха да изникнат въпроси за периода ѝ на нужда и как се беше справила със ситуацията. Отвори чекмеджето на нощното шкафче и извади малък черен тефтер. Набра номера на клиниката за цивилни с трепереща ръка. Когато затвори след няколко минути, имаше записан час за след половин час. Само че как щеше да стигне до там? Не можеше да се дематериализира - бе прекалено изнервена, а и бременните женски не биваше да го правят. И не беше много сигурна, че може сама да се закара. Уроците на Куин бяха лесни за схващане, ала просто не можеше да си се представи - в нейното състояние, - да тръгне по магистрала и да се опитва да се справи с трафика на хората. Единственият отговор бе Фриц Пърлматър. Насочвайки се към дрешника, взе една мека долна риза, усука я, така че сега приличаше на дебело въже, постави я между краката си и я задържа там с помощта на няколко чифта бельо. Решението на проблема с кървенето бе изключително неудобно, така че ѝ беше доста трудно да ходи, ала това бе най-малкият ѝ проблем. Едно телефонно обаждане до кухнята и превозът ѝ беше уреден. Сега само трябваше да слезе по стълбите, да мине през фоайето и да стигне до дългата лимузина - без който и да е от мъжете в къщата да я види. Точно когато тръгна да излиза от стаята си, видя отражението си в огледалата на стената. Трябваше само да се погледне към бялата ѝ роба и елегантната ѝ прическа, за да се разбере че е Избраница - никoй друг, освен свещените жени на Скрайб Върджин, не се обличаше така. Дори и да се представеше с фалшивото име, което даде на рецепционистката, пак щяха да я разпознаят. Като свали робата си, тя се опита да облече анцуг, но превръзката, която си беше направила, правеше това невъзможно. А дънките, които бяха купили двамата с Куин, също нямаше да свършат работа. Махна долната риза и използва хартиени кърпи, за да се справи с проблема, и успя да се напъха в дънковия плат. Тежкият пуловер, който облече, скри извивките ѝ и я стопли, а бързото сресване и хващане на косата ѝ на опашка я накараха да изглежда... почти нормална. Като излезе от стаята си, стискаше в ръце мобилното устройство, което Куин ѝ бе дал. За момент се замисли дали да не му се обади, ала какво щеше да му каже? Той не можеше да направи нищо за това, точно както и тя… О, Скрайб Върджин, тя щеше да загуби детето им. Мисълта се появи в главата ѝ точно когато стигна до върха на величественото стълбище: Тя губеше детето им. Точно в този момент. Тук, пред офиса на краля. Изведнъж таванът се стовари върху главата ѝ, а стените на грандиозното просторно фоайе се приближиха толкова близо до нея, че не можеше да си поеме дъх.