Кукла на конци

— Глупости. Вече е готово. — Корин гордо показва мокрите салфетки. — Вземете си пак курабийки — подканя я тя. — Ще донеса още кафе.

— Не, няма нужда — възразява Аманда. — Наистина, вече ви причиних достатъчно грижи.

— Обзалагам се, че не сте яли цял ден, нали? — Корин Наш поклаща глава. — Също като майка си.

Усмивката на Аманда е толкова скована, че страните й сякаш ще се разцепят по средата. Когато проговаря, думите се изтръгват тромаво от гърлото й, като че ли прави гаргара.

— Уверявам ви, не приличам на майка си.

— О, мислите ли? Аз откривам много прилики — с усмивка заявява Корин.

— Според мен е време да тръгваме — бързо се намесва Бен и повежда Аманда към вратата. Придържа я здраво за кръста, докато тя си обува ботушите и намята палтото.

— Чакай — казва Аманда, когато вече слизат по стълбите. — Сетих се нещо. — Спира се на предпоследното стъпало, поема дълбоко въздух и се обръща към Корин Наш. — Случайно да имате ключ от къщата на майка ми? — понижава максимално глас в усилието си да не звучи като нея.

— Всъщност имам — с почти видима гордост заявява Корин. — Преди няколко месеца си разменихме ключовете. Мислехме, че е добра идея. Знаете, в случай на спешност или нещо такова. Предполагам, че този случай е такъв. Искате ли го?

— Ако не възразявате — отговаря Бен, преди Аманда да има възможност да каже нещо друго. — Добро хрумване — добавя той, когато госпожа Наш се скрива в къщата за ключа.

Аманда не обръща внимание на комплимента.

— Изобщо не звуча като майка ми. Как можа да каже това? Ти не мислиш, че звуча като нея, нали?

— Ето го — връща се госпожа Наш и гордо подава на Аманда един сребрист ключ. — Цветята й навярно имат нужда от поливане.

— Ние ще се погрижим — казва Бен и още веднъж благодари на жената.

Корин Наш им махва за сбогом, докато се качват в колата.

— Моля ви, предайте на майка си, че се моля за нея.

— Непременно — промърморва Аманда. Госпожа Наш още маха, докато Бен изкарва корвета от алеята.

Двуетажната къща от западната страна на „Палмерстън“ доста напомня на собственичката си — стара, но горда, величествена и ексцентрична едновременно. Тухлите са в убито кафяво, входната врата е яркожълта. Сняг покрива двора и външните стъпала, никой не си е направил труда да изрине тясната алея, която е обща и за съседната къща. „Проклет да си, господин Уолш“ — Аманда чува майка си да крещи, докато Бен паркира в алеята. — „До Нова година ще си мъртъв.“

Естествено, два месеца по-късно, старият господин Уолш беше мъртъв.

В следващите години няколко семейства последователно се нанасяха там. Аманда се чуди кой ли я обитава сега, дали няма и те да са толкова чувствителни като майка й, ако видят чужда кола да блокира пътя: Не че някога майка й е ходила някъде, казва си Аманда. Поглежда към Бен и си спомня колко често същата тази кола е стояла там, на същото място.