Кукла на конци

— Познато ли ти е? — пита Бен, докато паркира пред къщата.

— Не.

Той изключва двигателя.

— Остави ме аз да говоря повече — предупреждава я, докато Аманда слиза от колата. — Аманда… — пак й напомня като я вижда да подтичва нагоре по стълбите.

— Няма да кажа нито дума. — Тя вече тропа по вратата.

— О, много добре. Ще си помисли, че е дошло Гестапо.

— Нищо не казвам.

— Кой е? — провиква се женски глас отвътре.

— Казвам се Бен Майерс. — Бен посяга с облечената си в ръкавица ръка и затулва устата на Аманда. — Представлявам Гуен Прайс. Питах се дали не мога да поговоря с вас за малко?

Вратата тутакси се отваря. Аманда се освобождава от ръката на Бен и се дърпа настрани, почти се бои да се изправи лице в лице с жената.

— Вие сте адвокатът на Гуен? — Гласът й е тънък, почти момичешки. Тя е облечена старомодно в кафява пола и бежов пуловер. Краката й са обути в пухкави розови чехли. — Моля, заповядайте. Как е Гуен?

— Справя се доста добре.

Аромат на прясно сварено кафе се носи около главите им, щом влизат в тясното антре. Корин Наш затваря вратата зад тях.

— Ако нямате нищо против, ще ви помоля да се събуете…

Те незабавно се подчиняват и Аманда се възползва от възможността да се огледа наоколо. Стаите на партера са малки и спретнати — отляво всекидневна, отдясно трапезария, отворената врата в дъното юди към малка кухня. Дървено стълбище, покрито с бледозелена пътека, се възкачва към коридор със стаи на горния етаж. Аманда си представя три спални, родителската е само малко по-голяма от другите две и вероятно само една баня. Стените са в банален нюанс на зеленото, почти като в някое учреждение, а дървеният под във всекидневната и трапезарията е покрит с килими с цветен десен, същите са и завесите.

— Това е моята асистентка — казва Бен, когато Аманда си събува ботушите и вдига глава.

— О, боже мой! — възкликва Корин Наш.

Жената тръгва срещу нея с протегната ръка и Аманда неволно отстъпва към вратата. Корин Наш е висока около един и седемдесет, с огромен бюст и едри бедра, от което гласът й на малко момиченце изглежда повече от неуместен, сякаш идва от някъде другаде. Дългата й до брадичката коса е в същия нюанс на златистокафяво, както и очите. Под късия изсечен нос стоят пълни устни. В младостта си сигурно е била величина, с която трябва да се съобразяваш, мисли си Аманда и усеща дръжката на бравата в гърба си.

— Вие сте Аманда, нали?

На Аманда й трябва една секунда, за да произнесе звук.

— Познавате ли ме?

— Разбира се, че ви познавам. Моля, заповядайте. — Ръката й обгръща рамото на Аманда, повеждайки я към претрупаната с мебели всекидневна. — Дайте си палтото. Заповядайте, седнете. — Пръстите й сочат към разноцветния диван пред единия прозорец и двата тапицирани стола, пред другия. Пред камината в отсрещната страна на стаята стоят пухкав мек фотьойл на оранжеви и зелени райета и канапе, а до старото пиано е поставен стол антика „Кралица Ана“2 с тъмнозелена бродерия. На стената над пианото е окачена картина, изобразяваща гола жена, полегнала на канапе, която смущаващо прилича на домакинята. — Мога ли да ви предложа кафе? Готово е.