Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Ала нищо оттук нататък нямаше да е обикновено. Ни радостта, ни болката, ни най-простичкия спомен. Всичко щеше да притежава този великолепен блясък, дори и скръбта по загубеното завинаги.
Оставих огледалото, взех от сандъка една пожълтяла дантелена кърпичка и избърсах сълзите си. Обърнах се и бавно приседнах до огъня. Сладка топлина се разля по лицето и ръцете ми.
Силна и сладка дрямка ме обори, и щом затворих очи, отново се потопих в странен сън за Магнус, който открадва кръвта. Усещането за магия се завърна, усещане за омайна наслада — Магнус ме прегръща, свързан е с мен, моята кръв изтича в него. Но чух как веригите стържат по пода на старата катакомба. Видях безпомощния вампир в ръцете на Магнус. В това имаше и още нещо… Нещо важно. Смисъл. За кражбата, за предателството, за това да не се предаваш пред никого — ни пред Господ, ни пред демон и никога пред човек.
Мислех ли мислех за това, полубуден, полупотънал в съновидение, и тогава ми хрумна най-безумната мисъл — да разкажа на Ники за всичко това, веднага щом се прибера, да го разкажа от край до край, този сън, и възможния му смисъл, и щяхме да го обсъдим…
В ужасен потрес отворих очи. Човекът в мен се огледа безпомощно из стаята. Той отново се разрида и новороденият демон бе още твърде млад, че да успее да го обуздае. Ридания и хълцания излизаха от устата ми, и аз я затиснах с ръка.
Магнус, защо ме изостави? Магнус, какво да правя, как да продължа нататък?
Свих колене и отпуснах глава върху тях, а мислите ми бавно започнаха да се проясняват.
Е, голяма веселба беше да се преструваш как оттук нататък ще бъдеш вампир, рекох си, да облечеш тези великолепни одежди, да прокарваш пръсти по всички тези бляскави богатства. Но ти не можеш да живееш така! Не можеш да пиеш кръвта на живи същества! Дори и да си чудовище, ти притежаваш съвест, тя ти е вродена… Добро и зло, добро и зло. Ти не можеш да живееш без вяра в… Не можеш да търпиш дела, които… Утре ти ще… Ти ще… Какво?
Ти ще пиеш кръв, нали?
Златото и безценните камъни светеха като живи въглени в сандъка наблизо, а зад решетките на прозореца към сивите облаци се издигаше виолетовото сияние на далечния град. Каква ли е тяхната кръв? Топла, жива кръв, не кръв на чудовище. Езикът ми опря в небцето, облиза острите зъби.
Поразмишлявай за това, Вълкоубиецо.
Бавно се изправих на крака. Сякаш по-скоро волята ме изправи, а не тялото, толкова лесно беше. И аз взех желязната халка с ключове, която бях донесъл със себе си от външната стая, и тръгнах да разглеждам моята кула.
6
Празни покои. Зарешетени прозорци. Огромната, безкрайна нощна шир над назъбените стени. Само това намерих над земята.
Но на долния етаж на кулата, точно пред вратата на стълбището, което водеше към тъмницата, на поставката в стената бе прикрепена насмолена факла, а в нишата до нея имаше кутия с прахан. Следи в прахта. Ключалката беше добре смазана и се отключваше лесно, когато най-сетне намерих точния ключ за нея.
Осветих с факлата и пред мен се разкри тясно вито стълбище. Поех надолу, леко погнусен от вонята, надигаща се отдолу, някъде далече под мен.
Разбира се, познавах тази воня. Тя беше обичайна за всяко гробище в Париж. На Гробището на невинните беше гъста като зловреден газ и за да пазаруваш от сергиите там и да се уговаряш с писачите на писма, трябваше да я търпиш. Това бе вонята на разлагащи се тела.
И въпреки че се гнусях от нея и тя ме накара да се върна няколко стъпала назад, тя не беше чак толкова силна, а миризмата на горящата смола ми помагаше да не я усещам чак толкова.
Продължих да слизам. Ако там имаше мъртви смъртни, е, нямаше как да избягам от тях.
Но на първия етаж под земята не намерих трупове. Само обширна, хладна гробница с ръждясали железни врати, отворени към стълбището, и три грамадни каменни саркофага в центъра й. Много приличаше на килията на Магнус горе, само че беше много по-голяма. Имаше същия нисък сводест таван и същата грубо издялана, зееща камина.
А какво би могло да означава това, освен че някога тук са спели и други вампири? Никой не строеше камини в гробници. Поне на мен не ми беше известно. А тук имаше дори каменни пейки. И саркофазите бяха като онзи горе, с големи фигури, изваяни върху капаците.
Но прах, трупан с години, покриваше всичко. И навсякъде имаше паяжини. Несъмнено тя сега не беше обитавана от вампири. Невъзможно беше. Ала всичко беше много странно. Къде бяха онези, които бяха лежали в ковчезите? Дали се бяха самоизпепелили като Магнус? Или все още съществуваха някъде?